Филип Джиан - 37° 2 сутринта

И така, отидохме у Боб за матрака и паравана и на връщане влачехме матрака за краищата, като ругаехме и пъхтяхме, пружините пееха и цялата трудност идваше от това, че беше изключено да влачим този мръсник по тротоара, а трябваше да го държим над земята. В сравнение с матрака параванът беше направо перце.

Когато стигнахме къщата, вече въздух не ни беше останал. Момичетата започнаха да се майтапят с нас. Докато си поемах дъх, чувствах как въздействието на алкохола се усилва и кръвта ми с бясна скорост пулсира във вените. Усещането не беше неприятно, за пръв път от три дни отново осъзнавах, че имам тяло. Момичетата ни бяха подготвили цял списък, слязохме отново по стълбите на бегом.

Като стигнахме в центъра, напазарувахме за нула време. Багажникът на откритата кола бе пълен и тъкмо когато излизахме, от сладкарницата всеки с по една кутия сладкиши, някакъв мъж се запъти към Еди и го прегърна. Смътно си го спомних, бях го видял в деня на погребението. Стисна ми ръка, беше нисък, доста възрастен, все още имаше здрава хватка. Дръпнах се малко встрани, за да ги оставя да поговорят, и изпуших една цигара, гледайки звездното небе. Чувах едва половината от това, което си казваха. Доколкото разбрах, на мъжа не му се искаше да ни пусне така лесно, трябвало Еди да види новата му зала за тренировки, било съвсем наблизо, не искаше и да чуе, че не разполагаме и с пет минути.

— Какво ще правим? — попита Еди.

— Никакви въпроси повече, тръгвайте след мен! — каза шеговито мъжът.

Подредихме кутиите с пасти в багажника. Не мога да откажа, обясни ми Еди, познаваме се поне от двайсет години, навремето му помагах да организира всички боксови срещи в областта, хубаво си прекарвахме двамата, тогава още нямаше бели коси. Отговорих, че чудесно го разбирам, а освен това не беше много късно и нямах нищо против, ни най-малко. Затворихме багажника, тръгнахме с мъжа и завихме зад ъгъла.

Беше малка зала, която миришеше на кожа и пот. Двама мъже тренираха на ринга. Чуваше се шумът от ръкавиците, които плющяха, и водата, която течеше от душовете. Старецът ни отведа зад нещо като барче. Извади три лимонади. Очите му бяха подпухнали.

— Е, Еди, какво ще кажеш? — попита той.

Еди докосна челюстите му с едно късо, забавено кроше.

— Ами, изглежда, добре се справяш…

— Онзи със зелените гащета е Джо Атила — продължи той. — Последното ми откритие. Много скоро ще се заговори за него… Има хъс това момче, знаеш ли, има нещо в него…

Той изпунтира едно кроше към корема на Еди. Неусетно загубих нишката на разговора. Пиех си лимонадата, като гледах как Джо Атила усъвършенства техниката си върху своя партньор — беше по-стар от него и облечен в червен анцуг. Джо Атила го млатеше като локомотив, а другият криеше лице зад ръкавиците, като мърмореше: добре, Джо, давай, продължавай така, давай, Джо, а Джо удряше на воля. Не знаех защо, но гледката ме хипнотизираше, мозъкът ми бе пламнал. Приближих се до въжетата. Нищо не разбирах от бокс, гледал бях един или два мача през живота си, но не бях във възторг, особена когато веднъж струйка кръв пръсна на коленете ми. И все пак гледах как ударите валят върху партньора на Джо, зажаднял за силни усещания като наркоман, виждах само ръкавиците, които лъщяха и се стрелкаха, и не мислех за нищо.

Еди и приятелят му дойдоха при мен, когато Джо привършваше сеанса. Целият бях в пот. Сграбчих Еди за ревера на сакото.

— Еди, погледни ме хубаво, това е мечтата на живота ми!… Да се кача на ринга с ръкавици, макар и за минута, и да си представя, че се бия с някой професионалист!

Всички се засмяха, а Джо по-шумно от останалите. Продължих да упорствам, казах им: нали сме все приятели тук, нека да пробвам просто така, на шега, не бих искал да умра, без да съм опитал поне веднъж. Еди се почеса по тила.

— Ама наистина ли толкова искаш? Да не се майтапиш?

Прехапах устни, докато кимах с глава. Той се обърна към приятеля си:

— Ами и аз не знам, мислиш ли, че може?

Онзи се обърна към Джо:

— А ти какво смяташ, Джо, момчето ми? Ще можеш ли да издържиш още една минута?

Смехът на Джо ми напомняше ствол на дърво, който се търкаля по баира, но бях тъй превъзбуден, че не обърнах внимание на този образ. Всички тези светлини малко ме заслепяваха, дишах учестено. Джо се хвана за въжетата и ми намигна.

— Добре, навит съм, можем да изкараме едно рундче, за да се позабавляваме…

Точно в този момент здравата ме хвана шубе, мисля, че цялото ми тяло потръпна, но най-странното е, че все пак започнах да се събличам, тласкаше ме напред същата сила, която води към пропастта. Мозъкът ми се опитваше да пусне в игра последните си козове, направо ме изваждаше от равновесие, искаше да пречупи волята ми, като размиваше очертанията на предметите около мен. Недей, казваше ми той, случва се веднъж на един милион, но все пак се случва, може би смъртта те очаква на този ринг, може би Джо ще ти отскубне главата? Под въздействие на алкохола чувствах как ме налягат умопомрачителни видения, ужасяващ скок в мрачно и ледено езеро, което добре познавах, винаги едно и също, и всичките ми терзания се пробуждат, докато летя надолу — страхът, нощта, безумието, смъртта, целият този цирк, с една дума, един от онези отвратителни мигове, които преживяваме от време на време. Но това не беше нещо ново за мен и затова успях да открия спасителното средство. Направих страхотно усилие, за да се наведа към връзките на обувките си, и си повторих наум: обичай смъртта си, обичай смъртта си, ОБИЧАИ СМЪРТТА СИ!!!