Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Вдигнах пианото във въздуха. То тежко се поклати, а небето всеки момент щеше да се продъни, едва успявах да го задържа с върховно усилие на мозъка. Когато прозорците се отвориха, внимателно се прицелих и вкарах пианото вътре. Чу се шум от счупено стъкло и първата капка дъжд капна на ръката ми. Вдигнах тържествуващо лице към небето. Намирах ги една от друга по-красиви тези малки капчици сега, когато пианото вече беше на сухо, и с олекнало сърце изключих крана и отидох да видя какво се беше потрошило.

Поисках от клиентката да ми изпрати фактура от стъкларя и дадох знак на Боб, че е време да освободим ремъците. Боб беше направил възлите. Хванах един от тях, погледнах го и предпазливо го вдигнах към Боб.

— Разбираш ли, Боб — прошепнах аз, — излишно е човек да се опитва да развърже такъв възел, адски стегнат е. Предполагам, че и останалите са същите…

По очите му разбрах, че съм отгатнал. Извадих от джоба си специалното ножче Ес 522, закупено от „Уестърн“, и срязах с въздишка ремъците един по един.

— Да те вземат дяволите — казах.

Но пианото беше вече на мястото си и се беше отървало без нито една драскотина, така че имах известни основания да не бъда недоволен. Навън валеше като из ведро. Изпитвах почти животинско удоволствие, като виждах как дъждът залива земята и бесува яростно, а аз бях успял да се измъкна. Изчаках лелката най-сетне да се реши да отиде за мангизите, преди да сметна бачкането за приключено.

На връщане оставих Боб пред тях и отидох да върна камиона в агенцията. Прибрах се с автобуса. Дъждът бе спрял и тук-таме небето се синееше. Напрежението от сутринта ме беше изтощило, но се връщах с пачка банкноти в джоба, а това компенсираше всичко. Още повече, че бях намерил едно свободно място зад шофьора, точно до прозореца, и никой не седна до мен да ми досажда, докато гледах как улиците се изнизват бързо пред очите ми.

Вкъщи нямаше никой. Вече не си спомнях дали Бети ми беше казала, че ще ходи някъде, сякаш векове ме деляха от вчерашния ден. Насочих се право към хладилника и извадих някои неща на масата. Бирата и яйцата бяха ледени, отидох да взема един душ в очакване температурата на света да се изравни с тази на мъжа.

Като се връщах в кухнята, ритнах една смачкана на топка хартия. Такива работи ми се случват прекалено често, но какво да се прави. Винаги остават неща по земята. Взех хартията, разгънах я, седнах и я прочетох. Бяха резултатите от изследванията на Бети. Бяха отрицателни. Няма грешка, казах ОТРИЦАТЕЛНИ!

Порязах си пръста, като отварях бирата, но не го усетих в момента. Изпих я на един дъх. Някъде положително е написано, че всички беди ме сполетяват по пощата. Беше ужасно банално, бих казал даже пошло, сякаш самият Ад ми намигваше подигравателно от време на време. Трябваше ми време, за да реагирам, и отсъствието на Бети изведнъж ми дотежа като товар на раменете. Ако не помръдна, ще стана на пихтия, помислих. Сграбчих облегалката, за да се изправя, от пръста ми шуртеше кръв. Реших да пусна водата да тече отгоре — може би от това ме болеше навсякъде. Приближих се до умивалника и забелязах червено петно в кофата за боклук. Знаех какво е, но все пак го вдигнах. Имаше и нещо черно, бяха лигавничетата марка „Бейбигро“; може би наистина издържаха на пране, виж, това никога нямаше да го разбера, но едно е сигурно, доказателството беше пред очите ми — ножиците им се бяха отразили много зле. От тази малка подробност се почувствах адски кофти. По това съдех как Бети е приела нещата. Човек можеше да си помисли, че кръвта сълзеше само от върха на пръста ми, но истината е, че цялото ми тяло бе една жива рана. Истината е, че Земята се бе изместила от оста си.

Успях да се взема в ръце, имах нужда да поразмисля. Пуснах водата да тече над пръста ми, после го увих с лейкопласт. Неприятното е, че се измъчвах за двама — много ясно осъзнавах какво е изпитала Бети: половината ми мозък бе парализиран и червата ми куркаха. Знаех, че трябва да отида да я потърся, но за секунда си казах, че просто нямам сили да го сторя. Още малко и щях да се търкулна на леглото и да чакам някоя вихрушка да ме връхлети и да прогони мислите ми. Стоях прав насред стаята с тъпкан с мангизи джоб и с ранен пръст. После затворих вратата и излязох на улицата.

Търсих я напразно целия следобед. Трябваше да обиколя два или три пъти всичките улици в града с прикован в тротоара поглед: тичах подир разни момичета, които ми заприличваха на нея отдалеч, намалявах пред терасите на кафенетата, претърсвах посещаваните места, прекосявах със скоростта на пешеходец пустите улици и към края вече неусетно започна да се свечерява. Отидох да напълня резервоара с бензин. Когато плащах, трябваше да извадя пачката с банкноти. Мъжът от бензиностанцията носеше каскет с надпис „ЕСО“, на козирката му имаше петна от смазка. Погледна ме подозрително.