Филип Джиан - 37° 2 сутринта

При мен този номер успява винаги. Изплувах на повърхността, другите разговаряха, без да ги е грижа за моите проблеми. Онзи с червения анцуг ми помогна да си сложа екипа, останах по бели гащета, а мозъкът ми вече се беше окончателно предал. Качих се на ринга. Джо Атила ми се усмихна мило.

— Умееш ли поне малко? — попита той.

— Не — казах, — за пръв път си слагам боксови ръкавици.

— Добре, не се страхувай, ще удрям леко. Нали е само за майтап?

Нищо не отговорих, през тялото ми преминаваха топли и ледени вълни. Джо беше висок колкото мен, но това беше единственото общо нещо между нас двамата. Имах по-свястна мутра от него, неговите рамене бяха по-широки от моите, а ръцете му бяха колкото бедрата ми. Той започна да подскача на ринга.

— Готов ли си? — попита.

Имах чувството, че политам в небето. Цялата ярост и безсилие, които се бяха натрупали напоследък в мен, се съсредоточиха в десния ми юмрук и аз изстрелях към Джо най-страшния суинг в живота си, като лекичко изпъшках. Ударът ми попадна върху ръкавиците му. Отдръпна се, смръщвайки вежди.

— Ама нали се разбрахме да го караме кротко, а?

Сигурно бях вдигнал трийсет и девет или четирийсет градуса температура. Той отново започна танца с краката, а на мен краката ми като че ли бяха в менгемета, финтира ляво кроше и ми изпрати един прав десен в брадичката — с такъв удар можеше само да размаже някоя муха. Чувах ги как се майтапят зад мен, а Джо прехвърчаше около мен като пеперуда и само леко ме докосваше с върха на ръкавиците. В един момент се обърна към другите, за да им намигне. Гостих го с едно кроше през устата. Не финтирах, беше си истинско.

Резултатът не закъсня. Получих един двоен по лицето и излетях назад по ринга, като се изтъркалях чак до въжетата. Лицето на Еди бе отново на три сантиметра от моето.

— Хей, да не си изперкал? Какво те прихвана?

— Не се тревожи — успокоих го аз, — кажи ми само тече ли ми отнякъде кръв?

Повече нищо не усещах, бях напълно замаян, имах чувството, че гласът му и моят идват от някакъв сън. Останал бях съвсем без въздух.

— По дяволите — прошепнах, — имам ли някъде кръв?

— Не, но ако продължаваш така, много скоро ще имаш!… Хайде, свали тези ръкавици…

Изправих се, като се държах за въжетата. Всичко беше наред, само дето ми се струваше, че тежа двеста килограма, а лицето ми гореше. Джо ме чакаше по средата на ринга. Както подскачаше, приличаше на недосегаема планина. Вече не се усмихваше.

— Нямам нищо против да се позабавляваме, но не бива да прекаляваме — каза той. — Недей да го повтаряш.

Без да го предупредя, му изстрелях един юмрук с всички сили. Избегна го без никакво усилие.

— Престани, малкият — каза.

Излязох му със същия номер, но ръкавицата ми намери само въздух. Много ми се искаше да престане да обикаля така. Трудно ми беше да вдигна ръце, за да поддържам гарда, но полетях към него и съсредоточих последните си сили в един прав десен. Убеден бях, че с такъв удар можех да убия на място цял бик.

Не знам какво стана, нищо не видях, но точно моята глава се пръсна, като че ли прелетях през остъклена врата. Задържах се за миг във въздуха, преди да се приземя на пода. Не припаднах. Главата на Еди плуваше някъде до мен, малко бледа, малко разтревожена, малко нажалена.

— Еди, приятелю… я кажи, виждаш ли някъде кръв?

— Мама му стара — отговори той, — като че ли някой е пуснал кранчето от носа ти!

Затворих очи, все още можех да дишам. Не само че не бях мъртъв, но и тази заседнала глътка въздух, която се мотаеше из гърлото ми, беше изчезнала. Хубаво беше човек да полежи малко.

Загубих представа за това, което ставаше около мен, вече не знаех къде се намирам, нито кога, нито защо съм попаднал там, поисках да се покрия с един чаршаф, но ръката ми не помръдна. После по-дъртият боксьор с червения анцуг се погрижи за мен, изми лицето ми с вода и пъхна памук в едната ми ноздра.

— Няма нищо, дори не е контузен — каза той. — Джо не игра мръсно, можеше да млати много по-силно.

Еди ми помогна да се довлека под душа, като ме наричаше с какви ли не имена. Топлата вода ми се отрази добре, а от ледената съзнанието ми малко се проясни. Изсуших се, облякох се, погледнах се в огледалото, приличах на лекуван със силни дози кортизон. Отидох при другите с горе-долу нормална крачка, бях напълно изтрезнял. Джо беше в костюм, с малък спортен сак през рамо, гледаше ме усмихнат, докато се приближавах.

— Е, как е? — подхвърли той. — Хубаво ли е, когато една стара мечта се сбъдва?