Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Студеният въздух навън ми се отрази добре. Предложих на Бети да се поразходим, преди да се приберем. Тук-таме имаше вече листенца по дърветата, те потрепваха от вятъра и ние усещахме мириса на младите кълнове, който завладяваше постепенно улицата, все по-осезателен.

Мълчаливо изкачихме улицата. Идва един момент, в който мълчанието между двама души притежава нещо от чистотата на диаманта — точно такъв беше случаят сега. Това е всичко, което мога да кажа. И, разбира се, улицата престава вече да бъде просто улица, светлините са крехки като в сънищата, тротоарите блестят като от никел, въздухът щипе и чувствате как ви обзема безпричинна радост и се учудвате, че сте така спокоен, че й запалвате цигара с гръб към вятъра, без ръката ви да трепне и да ви издаде.

Такива разходки могат да запълнят цял един живот и да обезсмислят всяка ваша амбиция. Бих я нарекъл наелектризираща разходка, която може да накара човек да признае, че му е мил животът. Колкото до мен, нямах нужда от тласък. Вървях с вдигната глава, бях в страхотна форма. Забелязах една падаща звезда, но не бях в състояние да си пожелая нещо. Или не, ама, разбира се: Господи, направи така, че раят наистина да е на висота и поне малко да прилича на това сега. Хубаво е да си във форма и настроението ти да е такова ведро, това ми напомняше времето, когато бях на шестнайсет години, когато безгрижно подритвах консервните кутии на път за среща с някое момиче. На шестнайсет години още никога не бях мислил за смъртта. Бях един малък веселяк.

На ъгъла на една улица спряхме пред боклукчийска кофа, в която имаше захвърлен фикус. Все още беше красив, имаше много листа и само дето беше жаден, направо ме разнежи този фикус. Заприлича ми на кокосова палма, агонизираща на някакъв архипелаг от отпадъци.

— Можеш ли да ми обясниш защо хората правят такива неща? — попитах.

— Ей, я погледни, пониква му ново листо!

— И защо този стар фикус така ми пронизва сърцето…

— Бихме могли да го сложим долу при пианата.

Изкарах нещастното растение от кофата и го взех под мишница. Върнахме се вкъщи. Листата потракваха като амулети. Блестяха като слюда. Танцуваха като Бъдни вечер. Беше един признателен фикус и аз току-що му бях дал още един шанс.

След като се отпуснах тежко на леглото, погледнах към тавана с усмивка.

— Какъв прекрасен ден! — възторгнах се.

— Да.

— Какво ще кажеш? Отваряме магазина и още първия ден продаваме едно пиано. Не е ли добър знак?

— Не преувеличавай все пак…

— Ни най-малко не преувеличавам.

— Говориш така, сякаш кой знае какво се е случило… Почувствах, че пътят започва да става хлъзгав. Тогава поех към гаража.

— Какво, не е ли добре според теб, че продадохме едно пиано?…

Тя леко въздъхна, като придърпа ръкавите на пуловера си.

— Ами да, не е лошо.

— Да, Еди, зная, че говоря тихо, но тя е наблизо, взема душ в момента…

— Добре тогава, какво да направя?… Да ти го изпратя ли?… Отдръпнах се леко от слушалката, за да се уверя, че чувам ясно плискането на водата в банята.

— Не — прошепнах аз, — въобще не искам и да чувам за това. Ако не те притеснява, отвори указателя, там съм подчертал едни имена, просто го изпрати на следващия адрес…

— Мама му стара, ама наистина не ти върви…

— Да, да, може би са решили да изчакат да стана на петдесет лазарника.

— А с пианата какво става?…

— Всичко е наред, вчера сутринта продадохме третото.

Поздравихме се взаимно и аз затворих. Невероятно беше все пак, че отново са ми върнали книгата, и то в ден като този. Трудно ми беше да си избия от ума това мрачно съвпадение, трябваше силно да тръсна глава. За щастие пролетта чукаше вече на вратата и небето беше безоблачно. За щастие Бети нищо не знаеше. Отидох да видя с какво се занимава, вече беше десет без двайсет.

Размазваше си бял крем на дупето. До болка познат ми беше тоя крем, часове му трябваха, за да попие в кожата, винаги се налагаше после да си мия ръцете, когато се включвах и аз в масажирането. Но така или иначе, не съм виждал още момичета, които да са в състояние да побързат, когато е нужно, не съм сигурен дали изобщо съществуват такива на света.

— Слушай — казах, — оправяй се, както си знаеш, но аз тръгвам след една минута.

Тя ускори темпото.

— Добре де, добре… Но защо все пак не ми кажеш какво има? Какво те прихваща най-сетне?

По-скоро бих се съгласил да ми счупят краката, отколкото да позволя да изкопчат и една дума от мен. Повторих й същата история.