Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Позволих си да я погаля с два пръста по бузата. Но несръчните жестове са като горещи въглени. Тя ме погледна отчаяно.

— Вече цял месец Боб въобще не ме е докосвал — проплака тя. — Откакто съм се върнала от клиниката… Направо ще полудея! Ненормално ли е според теб да изпитам желание, нормално ли е да седя и да го чакам да се реши най-сетне?

— Не знам какво да ти кажа. Сигурно ще се уреди някак си…

Тя въздъхна и прекара ръка през косите си.

— Да, разбира се, ще се уреди. Предполагам, че някоя вечер той най-накрая ще се накани точно когато спя. Положително ще бъде някоя вечер, когато ще съм скапана от умора, натежала като камък. И той сигурно ще ми го напъха тогава отзад, чудесно си го представям, без да го интересува дали съм будна, или не…

В началото човек има чувството, че става дума просто за малка пукнатина; ако се наведе малко, ще види, че пред него зее бездънна пропаст. Понякога човешката самота е направо неизмерима. Сигурно затова са измислили това, дето ти настръхва кожата, за да не започнат да ти тракат зъбите от ужас.

Пъхнах в ръцете й пакет пържени картофи и се качихме горе. В кухнята нямаше никой. Докато ги чакахме да дойдат, сипахме си от питието в две чаши. Изпих моята, като се чукнах мислено с рибките.

В края на краищата Ани и Боб ни поканиха да хапнем с тях. Настояха, спогледахме се, казах на Бети: ти решаваш, нали искаше да отидем в китайски ресторант, а тя отговори: дадено, съгласна съм.

— И понеже хлапетата най-сетне легнаха, ще можем да бъдем по-спокойни — добави Боб.

Слязох отново в магазина с него, за да купя някои неща. Намирах, че е много практично и в случай на война е по-полезно, отколкото пианата. Имаше дори и от хапките с чесън, дето имат давност до пет години. Идеални са в комбинация със супа от сушена риба.

— Виното е от мен — казах аз.

Той тракна сметката на касата, взех си рестото и се качихме горе.

Оставихме момичетата да приготвят манджата, така им се падаше. Занесохме им малко маслини. Докато разните работи се печаха, Боб ме завлече в стаята си, за да ми покаже колекцията си от кримки. Заемаха цяла стена. Той се спря пред библиотеката с ръце на кръста.

— Ако ти давам да четеш по една на ден, ще ти трябват най-малко пет години! — каза той.

— Нищо друго ли не четеш? — попитах.

— По-долу имам и няколко научнофантастични…

— Знаеш ли — казах аз, — направо им се оставихме да ни го начукат като последни глупаци. Подхвърлиха ни няколко трохички, за да не посягаме към тортата. Не говоря само за книгите, направиха така, че да могат свободно да си развяват байрака…

— Аха… Виж какво, ако искаш, мога да ти дам няколко за вкъщи, само че много ще ги пазиш, особено ще внимаваш с подвързаните.

Погледнах към неоправеното легло. Всъщност много е вероятно човек само да си загуби времето, като се опитва да се измъкне. Неприятното е, че нещата никога не изглеждат напълно загубени.

— Започва да мирише хубаво в кухнята — казах. — По-добре ще е да слезем да видим какво става…

— Да, добре, но признай все пак, че те шашнах с книжлетата!

След като похапнахме, започнахме кротко да жулим покер с чашката винце пред нас, а и пепелници имаше за всеки. От мястото си можех да виждам луната през прозореца. Не че е кой знае какво, но все пак бях доволен, че ме е открила, и щом като ще бъде като на кино, от мен да мине, и без това нито един от великите хора не е могъл да устои на чара й. Играта ни най-малко не ме държеше в напрежение. Когато не се занимавах с луната, гледах другите и загадката си оставаше все така дълбока, корените се преплитаха и шансовете да повдигна някога поне крайчеца на завесата се стапяха, а в това време едно нищо и никакво облаче почти изцяло бе закрило луната. И така, малко по малко се отпуснах и потънах в някакво приятно вцепенение, както често се случва.

Бебето се разрева и това почти ме събуди. Боб хвърли картите си на масата и взе да ругае. Ани стана. Почти никакви жетони нямах пред себе си, нищо не разбирах. После Арчи се събуди и започна и той да плаче. Да плаче не е точната дума, направо си дереше гърлото.

Ани и Боб дойдоха при нас в кухнята с двете ревящи същества в ръце. Изчаках три секунди, преди да си вдигна чуковете набързо.

— Ще ви оставим на спокойствие — казах. — Хайде, приятни сънища.

Избутах чевръсто Бети пред себе си и изчезнахме. Бяхме вече слезли по стълбите, когато чух Боб да вика:

— Хей, радваме се, че се видяхме с вас!

— Да, благодаря за всичко, Боб.