Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Уфф… — изпъшка. — Сега ни изпращат все супертренирани младоци. Това не е лошо, но намирам, че нервите ми са малко опънати…

— Съжалявам, аз съм виновен за всичко — казах.

Бети се изсекна зад мен. Старецът си повдигна малко панталоните. Вдигнах очи към звездното небе.

— Бие само временно сте в нашия край, нали? — попита ченгето.

— Ами заехме се с магазина за пиана — казах. — Познаваме се добре със собственика…

— Ааа… Става дума за Еди, нали?

— Да, познавате ли го?

Той ми отправи лъчезарна усмивка.

— Аз познавам всички тук. Не съм мърдал от градчето от последната война.

Потреперих от студ.

— Студено ли ви е? — попита.

— Моля?… Да, да, съвсем съм замръзнал.

— Добре, качвайте се и двамата. Ако искате, ще ви закарам.

— Да не ви притесняваме?

— Не. Ако нещо ме притеснява, това са хора, които се мотаят около хангара. Никой няма работа тук след мръкнало.

След пет минути ни оставиха пред къщи. Старчето подаде глава от прозореца, докато слизахме от колата.

— Ей, надявам се, че тази вечер няма повече да има семейни скандали, нали?…

— Да — отвърнах.

Гледах ги как потеглят, докато Бети отваряше вратата и се качваше по стълбата. Изчаках да се изгубят от погледа ми в дъното на улицата. Ако не ми беше толкова студено, нямаше да бъда в състояние да отлепя краката си от тротоара. В момента наистина работех на празен ход, сякаш току-що отварях очи след черепна операция. Но навън беше зимна нощ с ясно небе и ледената шир беше стиснала улицата като с клещи и ме измъчваше. Използвах, че в момента бях съвсем сам, за да си поохкам, после се обърнах и се закатерих по стълбите.

Успях някак си да стигна до горе с пострадалото си коляно и с убеждението, че се бях разминал на косъм със смъртта в тази история, но все пак топлият въздух в апартамента ме накара да се усмихна — имах чувството, че съм попаднал в гореща пирожка с ябълкова плънка.

Бети лежеше на леглото. Беше облечена, с гръб към мен. Седнах на един стол, без да сгъвам коляното, и отпуснах едната си ръка на облегалката. Да те вземат мътните, казах си аз, като я гледах как диша. Мълчанието приличаше на дъжд от пайети върху филия с лепило. Все още не бяхме разменили нито дума.

И все пак животът продължаваше, аз станах и отидох да разгледам контузения си крак в банята. Смъкнах панталоните. Коляното ми беше съвсем кръгло, почти лъщеше, не беше особено приятна гледка. Когато се изправих, се видях в огледалото, физиономията ми идеално си пасва с крака, казах си аз, вървят си дружно ръка за ръка и докато от нея ти се доплаква, то от него направо ти иде да изкрещиш. Шегувах се, но от друга страна, въобще не ми беше ясно какво трябва да сложа на коляното, а в аптечката нямаше нищо, което да прилича на универсален мехлем за рани. В крайна сметка изгълтах два аспирина и се върнах в другата стая с остатъка от йода, няколко марли и лейкопласт.

— Според мен трябва да ти се смени превръзката — казах.

Останах да стърча прав като човек, който чака да му дадат нареждания, за да запише поръчката. Но тя не помръдна. Лежеше в абсолютно същата поза както преди, може би само леко бе свила коленете си към гърдите или пък някой кичур се бе плъзнал безшумно от рамото й, но не можех да го твърдя със сигурност. Стиснах тила си и постоях така известно време, преди да отида да видя какво става — така изглеждаше, сякаш разсъждавам за нещо, а всъщност не мислех за нищо.

Тя спеше. Седнах до нея.

— Спиш ли? — попитах.

Наведох се, за да й сваля обувките, бяха гуменки — идеалният патък, за да прекосиш града на бегом. Такива подробности ви карат да се замислите за дълбоката логика на нещата, защото едва до вчера тя се разхождаше на високи токчета и ако беше с тях, щях да я настигна още долу на стълбите като едното нищо. Метнах белите гуменки на пода до леглото, без да изпитвам вече предишния гняв, после смъкнах ципа на якето й. Тя продължаваше да спи.

Отидох да потърся хартиена кърпичка, за да се изсекна, и между другото изсмуках една-две таблетки за гърло, докато си миех старателно ръцете. Сега нощта приличаше на буря, връхлетяла над горски пожар. Можех да отдъхна и да оставя топлата вода да тече по ръцете ми, като затворя за миг очи.

После се върнах при нея, за да се заема с превръзката й. Направих го така внимателно, сякаш поставях шина на крачето на птица. Повдигах марлята милиметър по милиметър, за да я отлепя, и не я събудих. Разтворих лекичко ръката й, уверих се, че нараненото място е чисто, докоснах го с пипетката с йод и много грижливо направих нова превръзка, като стягах точно колкото трябва. След това изчистих кръвта, полепнала по ноктите, и отстраних каквото можах — усещах как щях да се влюбя в тези малки белези.