Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Човек би казал, че всички са регулирали моторите си — отбелязах аз.

— За какво говориш?

— Харесва ми това местенце. Обзалагам се, че утре времето ще бъде хубаво. Ако щеш, вярвай, но направо умирам за сън.

На другата сутрин се събудих преди нея. Станах, без да вдигам шум, и отидох да купя кроасани. Времето беше толкова хубаво, че чак не можех да повярвам. Напазарувах едно-друго. Върнах се, без да бързам, с пълна чанта под мишница, а по пътя прибрах пощата под вратата на магазина — само реклами и съобщения за някакви конкурси — и като се навеждах, забелязах тънък слой прах на витрината. Казах си наум, че трябва да се почисти.

Отидох направо в кухнята, извадих покупките и ги сложих на масата, след което започнах да действам. Тя се събуди от шума на електрическата кафемелачка. Появи се, прозявайки се, на вратата.

— Млекарят е албинос — казах.

— Така ли?

— Представяш ли си албинос с бяла престилка и с бутилка мляко във всяка ръка?

— Направо ми се смразява кръвта!

— Точно така стана и с мен.

Докато водата за кафето завираше, съблякох се набързо и като начало се излегнахме на земята до стената. После се примъкнахме до възглавниците. През това време водата се изпаряваше и така прегорихме първата тенджера. Хвърлих се към кухнята, а тя отиде в банята.

Към десет часа подредихме чашите и почистихме трохите. Къщата имаше южно изложение и влизаше достатъчно светлина. Почесах се по главата, поглеждайки към Бети.

— Добре — казах. — С какво ще започнем?…

Късно следобед най-сетне можах да седна на един стол. Из къщата се носеше отвратителна миризма на белина, толкова силна, че се питах дали е безопасно да запали човек една цигара. Денят бавно гаснеше и макар че времето беше чудесно, не си бяхме показали носа навън — прогонихме миризмата на мъртвата старица и от най-потайните кътчета, от шкафовете, от стените, изпод чиниите, като особено внимание отделихме на кръглото прозорче в тоалетната. Никога не съм си представял, че е възможно подобно чистене — вече и следа не бе останала от бабичката, нито косъм, нито един поглед, полепнал по завесите, нямаше и сянка от въздишка, всичко бяхме изтрили. Имах чувството, че я бяхме умъртвили втори път.

Чувах как Бети лъска пода в спалнята. Не беше се спряла нито за миг, в едната ръка държеше сандвич, а с другата чистеше плочките и изразът на лицето й ми напомняше Джейн Фонда в „Уморените коне ги убиват, нали?“, когато вече трети ден тъне в мръсотията. Но тя, Бети, искам да кажа, си го търсеше и си го беше получила. Поне аз мислех така. Неприятното бе, че докато търкаше, мислите се рояха в главата й. Понякога я чувах да си говори сама и тихичко се приближавах до нея, за да подслушвам. Човек направо можеше да настръхне.

Това, което ме довърши, бе, че се наложи да изнеса дюшека на улицата. Бая зор видях най-вече по стълбите, трябваше ми време, докато разбера, че съм закачил лампата на тавана, а междувременно доста се бях изпотил. Вмъкнах дюшека между боклукчийските кофи и се качих отново горе да лъсна последните мебели и да изцедя два-три парцала. В резултат на всичко това, когато седнах най-сетне, не изпитах и най-малкото чувство на срам, до козирката ми беше стигнало този ден, честна дума. Само че Бети искаше да знае веднага, невъзможно беше да отложим за по-късно. Но какво толкова ще ти стане, ако се обадим сега, казваше тя, какъв смисъл има да чакаме, а?

И така, обърнах телефона към мен, цялата къща светеше като чисто нова монета и се обадих на Еди.

— Здравей! Ние сме… Отдавна ли пристигнахте?

— Ами да. При вас всичко наред ли е?

— В разгара на чистенето сме. Даже разместихме някои мебели…

— Много добре, прекрасно. Утре ще ви изпратя всичкия багаж по влака.

— Разчитам на теб. Знаеш ли, мислехме си с Бети, че няма да е зле тия дни да боядисаме малко кухнята.

— Ами да, разбира се…

— Добре тогава, непременно ще боядисаме, да, скоро ще се заемем с това. Ето една добра новина.

— Наистина нямам нищо против.

— Така си мислех и аз. Виж какво, понеже така и така говорим за това, нали знаеш тапетите в коридора, онези, дето са на цветя…

— Да, какво има?…

— О, нищо особено… Само че, разбираш ли, какво би казал, ако ги сменим и сложим на тяхно място нещо по-весело. Представяш ли си нещо в синьо, обичаш ли синьото?

— И аз не знам… Ти какво мислиш?

— Адски успокояващо действа.

— Ами тогава ти решавай, аз лично не виждам никакво неудобство.

— Дадено, драги, повече няма да ти досаждам с тези работи. Но нали разбираш, исках да получа съгласието ти, ясно ти е за какво става дума, нали?