Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Не ти ли е добре? Честна дума, имам чувството, че те тресе…

Махнах ръка с разперени пръсти, като че развявах бяло знаме.

— Не, не, добре съм.

Дръпнах едно одеяло върху краката си в последен проблясък на съзнание.

— Бети, къде си?… Не ме оставяй сам…

— Но аз съм тук! Какво те прихваща? Искаш ли една цигара?

Очите ми сами се затвориха.

— Всичко е наред — казах.

— Хей, видя ли тези звезди, погледна ли ги?

— Мммм, много е хубаво — промърморих аз.

— Хей, заспиваш ли?…

— Не, не, екстра съм.

— Мислиш ли, че ще останем тук цяла нощ?

Към единайсет часа се събрахме на погребението. Грееше хубаво слънце и небето бе съвсем синьо, от месеци не се бяхме радвали на такова време, а въздухът миришеше приятно. Бях се наспал добре, това е предимството на луксозните коли, човек може хубаво да си опъне краката, пък и седалките бяха удобни, не ми беше студено, а сега бях тук, присвил очи от светлината, докато в това време мъжете пъшкаха, сваляйки ковчега. Мислех си за малкия топъл лъч върху лицето ми, казвах си, че човек е част от вселената, мислех си такива неща, за да минава времето, питах се дали щяхме да отидем да ядем. Но, изглежда, никой не го беше грижа за това. Върнахме се в къщата, без да разговаряме, аз вървях най-отзад. Трябваше да се повъртим известно време в кръг над пианата, преди някой да се реши да отвори хладилника. Само че тук бе живяла една самотна стара жена, едно крехко, гаснещо същество, което ядеше колкото птиче. Трябваше да се задоволим с един малък котлет, с половин кутия варени царевични зърна, две-три кофички кисело мляко с изтекъл срок и няколко сухарчета. Еди се чувстваше вече по-добре. Беше много блед и челото му си оставаше все така смръщено, но се беше поуспокоил и след малко ми поиска солта с нормалния си глас — какъв късмет, че е хубаво времето, добави той.

Прекара част от следобеда пред едно чекмедже, пълно със снимки, прегледа някакви документи, като си говореше сам. Гледахме го, прозявайки се, после включихме телевизора, не знам колко пъти ставахме, за да сменяме канала, докато започна да се свечерява. Отидох да купя някои неща с Бети, взехме и Бонго с нас.

Беше чудно място, с дървета по тротоарите и тук-таме коли по улиците. Имах чувството, че не бях дишал така от векове, почти се усмихвах, докато вървях. Когато се върнахме, сложих във фурната огромно суфле. Еди се беше избръснал, измил и сресал. След суфлето имаше три килограма сирене и голям колкото масата ябълков пай. Почистих и отидох да мия съдове в кухнята. Момичетата искаха да гледат някакъв уестърн, който го бяха давали сто пъти, но не ми пукаше, вече си бях възвърнал добрата форма.

Седнах да изпуша една цигара, докато чаках Бонго да довърши суфлето. Чувах изстрелите от екрана, но въпреки това се вслушвах в тишината на улицата, беше хубаво като в лятна нощ. После си навих ръкавите и направих пяна в умивалника, стиснал цигара между зъбите.

Еди се появи точно когато се бях заел да обработвам една чиния на цветя. Намигнах му. Той застана зад мен с чаша в ръка, загледан в краката си. Залових се да изстъргвам нещо полепнало по дъното на чинията.

— Я ми кажи… Имам едно предложение за вас двамата — започна той.

Потръпнах, като продължавах да държа ръцете си под водата. Втренчих очи в плочките пред мен, а водата започваше да ме пръска.

— Бети и аз да останем тук и да се заемем с магазина — промълвих аз.

— Как позна?…

— И аз не знам.

— Добре… Ще попитам Бети какво мисли по този въпрос. Иначе ти си навит, нали?

— Ами да, навит съм.

Той се върна в другата стая, клатейки глава, докато аз се заех отново с чиниите. Издишах дълбоко два-три пъти, за да дойда на себе си и да довърша съдовете, без да причиня много щети — трудно ми беше да се съсредоточа върху това, което правех в момента. По-скоро ме избиваше да гледам глупаво течащата вода и да затъвам бавно в тази успокояваща гледка. От време на време измивах по някоя чиния. Не исках да мисля за предложението на Еди, избягвах всякакви прекалено точни представи, прогонвах ги от съзнанието си. Предпочитах да тъна в неопределеност и да се оставя да ме завладее едно твърде приятно усещане, без да мисля за нищо. Жалко, че музиката от филма беше толкова тъпа, заслужавах нещо по-хубаво.

Както очаквах, Бети подскочи до тавана от радост. Тя винаги приемаше възторжено всяка промяна. Винаги вярваше, че някъде нещо ни очаква, и когато имах неблагоразумието да предложа своя, малко различна версия от нейната, когато й казвах, че не е точно така, че ДРУГО НЕЩО ни очаква другаде, тя ми се изсмиваше в лицето, пронизваше ме с поглед — защо винаги търсиш под вола теле, питаше тя, къде виждаш разликата… Не се опитвах да я разубеждавам, обикновено отивах да се изтегна на леглото, чаках да й мине.