Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Събудих всички малко преди да пристигнем, попитах ги добре ли са се наспали. Беше безлично градче, по-скоро приятно на вид, и ние бавно го прекосихме. Еди се беше навел над предната седалка, за да ми показва пътя, а момичетата се оглеждаха в малките огледала.

Беше вече тъмно, улиците бяха широки и чисти, повечето къщи бяха на не повече от два етажа и човек можеше да диша сякаш по-спокойно. Еди ми даде знак да спра. Намирахме се пред магазин за пиана. Докосна ме по рамото.

— Тя продаваше пиана — каза той.

Обърнах се към него.

— Честна дума! — добави той.

Качихме се право на горния етаж. Пристигнах последен. Тези проклети стълби нямаха край, завиваше ми се свят от тапетите на цветя. Имаше няколко души в стаята, не ги виждах добре, защото светлината беше слаба, само една малка лампа мъждукаше в ъгъла. Те се изправиха, като видяха Еди, стиснаха му ръка, целунаха го, казаха тихо нещо, като от време на време ни поглеждаха през рамото му — очевидно имаха богат опит в срещите със смъртта. Еди ни представи, но не се и опитах да разбера кой какъв беше, нито пък кой бях аз, само се усмихвах. В мига, в който стъпих на тротоара, почувствах колко бях уморен и сега трябваше да движа едно сто и петдесет килограмово тяло, не можех дори да се насиля да повдигна ръката си, имах чувството, че ще се разплача от болка.

Когато всички се насочиха към стаята на покойната, последвах ги без особена причина, като влачех крака. Не видях нищо, защото Еди се втурна към леглото, на което бе положено тялото, и раменете му скриха от погледа ми всичко, освен два събрани един до друг крака, които стърчаха под чаршафа като сталагмити. Той започна отново да плаче тихичко и без да искам, се прозях, едва успях в последния момент да сложа ръка пред устата си. Една лелка се обърна и аз затворих очи.

За щастие стоях зад всички останали. Отстъпих няколко крачки назад в дъното на спалнята и можах да се облегна на стената, с наведена глава и скръстени ръце. Още малко и щях да се почувствам почти добре, вече не беше необходимо да се боря със себе си, за да запазя равновесие, достатъчно беше да напрегна малко мускулите на краката си — и готово. Около себе си чувах дишането на няколко души, тишината изглеждаше само на косъм от мен.

Озовах се на един плаж в дълбока нощ, а двата ми крака бяха във водата. Присвивах очи от блясъка на лунен лъч, когато една огромна черна вълна изникна неизвестно откъде, устремила се към небето с гребен от пяна като цяла армия изправени на опашките си змии. Вълната сякаш замръзна за миг, след което рухна над главата ми с ледено свистене. Отворих очи, бях се строполил на земята, събаряйки един стол, лакътят ме болеше. Другите се обърнаха към мен, смръщили вежди. Погледнах смутено Еди.

— Съжалявам — казах. — Без да искам стана…

Направи ми знак, че разбира. Изправих се и излязох, като затворих вратата след себе си. Слязох до колата да си взема цигарите. Не беше чак толкова студено, нищо общо нямаше с оня клинчар на седемстотин километра оттук. Запалих си една и се поразтъпках с Бонго на улицата. Нямаше жива душа, никой не виждаше как ситня по безлюдния тротоар като бабе, което го е шубе да не си счупи бедрената кост.

Продължих до ъгъла, метнах цигарата на отсрещния тротоар и се върнах. Поне веднъж трябваше да призная, че Бети е права. Не беше лошо човек да сменя местонахождението си от време на време. Само че колкото до мен, хубавата страна на всичко това беше, че зад себе си бяхме оставили ужасно много натрупала се горчивина, макар и за ден или два… Бях изненадан, че мисля така, учудвах се, че изпитвам това усещане за горчивина, когато оглеждах живота ни с Бети, след като беше подпалила бунгалото. Разбира се, не се случваше всеки ден да ни е весело, но хубави моменти не липсваха, а ако човек има ум в главата, трудно би могъл да се надява на нещо повече. Не, положително книгата ми беше причина животът да добие малко странен вкус и общата гама леко да избива на светлолилаво. Достатъчно беше да затворим вратата след себе си и да се качим в една кола, за да започне всичко от нулата, значи животът все пак си е готин… Не беше ли всичко по-лесно, отколкото си го представях?… Точно в този миг почти би ми се искало да опитам отново, виждах се вече как хващам Бети за раменете и й казвам: ето, моето момиче, ще започнем нещо друго, повече не искам да чувам за разни пицарии, нито за този град и ще забравим веднъж завинаги книгата, навита ли си?…

Приятно ми беше да си мисля всичко това, докато крачех обратно по тази широка и спокойна улица, и си казвах, че цялото пътуване си е струвало труда, пък макар и само заради тези мисли. Толкова се бях вживял в тях, че дори не си представях връщането. Ако се бях сетил за това, сигурно щях веднага да се сгромолясам отвисоко, но светецът, който закриля мечтателите, бдеше над мен и не оставяше черните мисли да ме завладеят. Напротив, Бети и аз се настанихме в това кътче и не позволявахме повече да се говори за ръкописа. Всяка сутрин ставахме, без да поглеждаме тревожно към пощенската кутия. Имаше ги хубавите и лошите моменти, но нищо повече, нищо, което да се изплъзва от контрола ни, ето това бяха нещата, които ме караха да се усмихвам като абитуриент. Прекрачих прага на къщата, като оставих всичко бавно да се стопи в устата ми.