Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Спрях пред първото отворено заведение край пътя. Оставих колата пред помпите и слязох, без да обеля дума.

В бара ги накарах да строят под носа ми три кафета еспресо. Малко си опарих устните, но това не беше нищо, болеше ме навсякъде, да не говорим за очите, станали двойно по-големи, тъй че и най-дребната крушка ми изглеждаше като суперярка звезда. Не бях мигнал около деветдесет часа, след което потеглях на една малка разходка от седемстотин километра. Добре го давах, нали? Същински бараба от двайсетия район на Париж. Да, само дето в живота сервирах пици и не пресичах страната като нахакано копеле, а отивах на погребението на една старица. Смъртта, която ме очакваше в края на пътуването, не беше моята, не, времената се бяха променили.

Започнах да се подхилквам на себе си, беше нервен смях, не можех да се спра. Онзи тип от бара ми отправи тревожен поглед. За да го успокоя, взех солницата и едно твърдо сварено яйце, като му правех знаци, че всичко е окей. Не мислех какво върша, когато чукнах яйцето в тезгяха, прекалено силно го дадох и го сплесках в ръка. Барманът подскочи. Ръката ми увисна с полепнали по нея парченца от яйцето, а с другата изтрих сълзите, които бликнаха в очите ми, не успявах вече да се владея. Онзи дойде да изтрие остатъците, без да каже дума. Когато Бети седна при мен на съседното столче, тъкмо бях започнал да се успокоявам.

— Хей, изглеждаш в страшна форма! — каза тя.

— Ами да… Справям се.

— Еди току-що заспа. Нещастният, вече не издържаше…

Започнах да се смея тихичко. Тя ме погледна с усмивка.

— Е, какво има… Защо се смееш?…

— Ей така… Това е, защото съм капнал.

Бети си поръча кафе. Аз взех още три. Тя запали цигара.

— Приятно ми е така — каза. — Да бъда с теб на такива места, сякаш сме опънали платната…

Знаех какво чувства, но не вярвах вече на всичко това. Изпих си кафетата, като й намигнах няколко пъти. Не бях в състояние да устоя на изкушението. Върнахме се в колата, притиснати един до друг като две сардини, сгушени под леда. Бонго дотича при нас и за малко да ме събори в снега това загубено псе. Едва се крепях на краката си, беше ме страх и да не ме отнесе вятърът.

Седнах отново на кормилото. Еди спеше на задната седалка, полулегнал на коленете на Лиза. Тръснах глава, преди да потегля. Само като си помисля, че този глупчо се готвеше да скочи сам в колата. Представях си го много добре, разбира се — дай да те пришпоря едно хубаво по бялата линия и после бай-бай, моя любов. Изведнъж се почувствах притеснен. Известно време стоях така, със стиснати зъби.

След няколко часа всичко живо спеше. Не беше нещо чак толкова учудващо. Времето беше доста хубаво и колкото по на юг отивахме, толкова по-малко сняг имаше наоколо, а магистралата беше по-скоро безлюдна, можех да си позволя да прескачам от едно платно в друго, за да разчупя малко еднообразието на пътуването. Опитвах се да минавам между прекъснатите линии, без да ги докосвам, и колата леко занасяше. Не знаех дали да гледам часовника или километража, за да разбера кога ще пристигнем, не можех да реша. Тази мисъл заплашваше да се превърне във фикс-идея, а моментът не беше подходящ. Усилих звука на радиото и някакъв тип започна да ми говори спокойно за живота на Христос, като наблягаше на факта, че Той не ни бил изоставил. Надявах се да е прав, че не си затваря очите, защото небето си оставаше все така отчайващо пусто, не се забелязваше ни най-малък знак, въпреки че чудесно бих Го разбрал, ако ни обърнеше гръб веднъж завинаги, всеки друг на Негово място би го направил.

Възползвах се от случая, за да се усмихна на малката искрица в душата ми, и изгълтах няколко сухи пасти, колкото да минава времето, без да откъсвам поглед от стрелката на километража, като се стараех да я поддържам на границата на червената зона. Учудвах се, наистина се чудех, питах се откъде намирам сили да не задремя. Разбира се, тялото ми беше, общо взето, доста напрегнато, вратът ми се беше сковал, челюстите ме боляха и клепките ми пареха, но все пак бях с широко отворени очи, изкачвах се и се спусках по баирите, а времето продължаваше да си тече, спирах да изгълтам няколко кафета и потеглях отново, без другите да отворят дори едно око, и цялото това пътуване приличаше на живота в умален вид, с неговите върхове и спадове, с пейзажа, който малко се променяше, и с лекия полъх на самотата, който проникваше през полуотвореното стъкло.

Бети се обърна, както си спеше. Погледнах я. Поне не се питах къде отивам, нито какво правя с нея, подобна мисъл и през ум не ми минаваше, а и не бях от хората, които биха се учудили, че не си задават такива въпроси. Много обичах да я гледам. Слънцето залязваше, когато спрях да напълня резервоара. Изпразних пепелника в книжен плик и го хвърлих в кофата за боклук, докато в това време някакъв мъж почистваше предното стъкло, и отново започнах да се смея без причина. Наведох се над седалката, за да взема няколко монети от джобовете си, и му дадох цяла шепа, като почти плачех от смях. Онзи направи някаква гримаса. Трих си очите в продължение на два-три километра.