Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Еди се бе присъединил към момичетата и ги гледах как се шегуват и замерят с храна черепите на малките нещастни птици. Представях си, че всяка трошичка е равна на пържола с пържени картофи. Може би щяхме направо да ги убием по този начин, падаха се по петнайсет-двайсет порции на човка, а те искаха още.

— Честита Коледа, момчета! — крещеше Еди. — Хайде, идвайте, приятелчета!

Едно врабче пристигна много след другите, видях го как се задава от небето, и рязко спира с двете крачета напред. Кацна малко настрана от събратята си, без да се интересува с какво се занимават в момента, и започна да гледа в друга посока, а в това време пържолите валяха по гърба му. Помислих си, че е може би като селския кретен — и на него му трябва време да загрее какво става.

Вместо това се насочи към мен, като подскачаше с долепени крачка. Спря на двайсет сантиметра от обувките ми. Гледахме се няколко секунди.

— Ясно — казах. — Може би не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

Имах чувството, че между това птиче и мен протича нещо, та реших да поема инициативата. Казах на другите да ми хвърлят една суха сладка и я улових във въздуха. Намирах, че вече не е така студено. Животът е пълен с разни дреболии, които ви стоплят сърцето, човек не трябва да чака винаги някой да дойде и да му свали звездите. Натроших сладкиша между пръстите си и лекичко се наведох напред. Врабчето така трескаво тършуваше нещо под крилата си, че ми заприлича на човек, изгубил портфейла си. Започнах да пускам трохите под носа му, давах си сметка, че в момента върша истинско чудо, една малка планина от ядене се издигаше пред крачката му. Гледаше ме с наведена настрани глава.

— Ами да — казах. — Не сънуваш…

Не зная за какво мислеше в момента това дребосъчесто кретенче, но пред него имаше вагон храна, а то не виждаше нищо, просто да не повярва човек, честна дума, направо ми взе акъла и дори започнах да си мисля, че им има нещо на пастите. Малката купчинка блестеше на слънцето като покрито със злато кубе на храм, как може да не забелязва подобно нещо, освен ако не го правеше нарочно? Така или иначе, врабчето хич и не искаше да знае за моите трохи и продължаваше да гледа другаде, после се отдалечи с няколко подскока към едно местенце, където нямаше никой и не се виждаше и най-микроскопичното парче ядене. Приличаше на пингвин насочил се право към пропастта.

Излязох от колата, накарах ги да ми хвърлят още една паста и тръгнах по стъпките му. В обувките ми влезе сняг. Когато врабчето се спря, спрях и аз, а когато отлетя, не ми оставаше друго, освен да се обърна и да се върна при колата, понесъл на плещите си товара на безполезните жестове. В крайна сметка пастата остана за мен и хич не беше лоша, точно обратното, представям си колко вкусна щеше да бъде с конфитюр от череши.

След това се върнахме вкъщи и аз опрях крака на радиатора, докато Еди вадеше бутилките шампанско, а момичетата разкъсваха целофана, в който бяха опаковани стридите „Сен Жак“.

— Мога ли с нещо да ви бъда полезен? — попитах.

Не, нямаха нужда от мен, нищо специално нямаше за правене. Настаних се колкото се може по-удобно и затворих очи, стиснал чашата. Излишно би било някой тъпанар да дойде да ми прошепне в ухото, че човек умира само веднъж. Трудничко щеше да му бъде да ме убеди.

Малко след това седнахме на масата. Трябва да беше около десет и нищо не бях слагал в уста от предишната вечер, но не бях гладен. Надявах се най-вече на шампанското, за да ме пришпори малко, не исках да се разделям с чашата си и в крайна сметка хубаво направих, че постоянствах, тъй като усилията ми бяха възнаградени. Почувствах как се издигам над стола и падам отново като с делтаплан сред всеобщото добро настроение, като междувременно подочух няколко изхилвания.

— Как може да не хапнеш нищо? — попита Еди. — Да не си болен?

— Не, не се тревожи, пазя си силите за коледната торта…

Беше си вързал една кърпа на врата и присвиваше очи от кеф. Много си го обичах. Не се срещат на всяка крачка типове като него, които имат чисто човешки качества, това само по себе си е чудо. Реших да си запаля пура. Всички бяха усмихнати, захапали пури, а пурата е нещо, което трябва да умееш да запалиш в подходящ момент, защото животът ще отлети в облак син дим, стига да знаеш как да го направиш. Започнах спокойно да се люлея на стола с безгрижието на човек, който няма желание за нищо и се вслушва в шума от пурата, която мачка с пръсти до ухото си. Навън светлината беше доста анемична, но аз се държах, само дето вратът ми се беше схванал, но това е дреболия и аз им казах никой да не мърда: останете си на местата, защото сега ще извадя коледната торта и ще се заема с цялата работа.