Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Искам да видя физиономията ти, когато първият слънчев лъч огрее снежинките.

— Не става дума за това, сигурно е много хубаво, слънцето, снегът и всичко останало, сигурно е страхотно, но искам друго да кажа. Питам се, Еди, къде възнамеряваш да ни закараш в състоянието, в което си в момента?

— Едно нещо запомни — заяви той. — Още не съм изпадал в състояние, в което да не мога да карам кола!

Очите му светеха като неидентифицирани летящи обекти. От джина е, казах си аз, прекалих с джина, позабравих се.

— Ще ни пребиеш! — казах.

Всички се изхилиха с изключение на мен, разбира се. След пет минути бяхме вече в колата и чакахме Еди да намери ключовете. Въздъхнах тихичко.

— Какво толкова? — попита той. — Не намираш ли, че е щуро, Коледа е, не се коси така… Всичко ще мине като по мед и масло. Я гледай, ето ги…

Разклати ключовете пред носа ми и единият стрелна към мен студена синя светкавица. Нещастно шибано ключенце, върви на майната си. Настаних се удобно на седалката.

Прекосихме града на развиделяване. Улиците бяха пусти и беше по-скоро приятно, можехме да караме по средата с малка скорост и да виждаме светофарите отдалеч в леката утринна мъгла. Питах се къде се бяха дянали всички хора, докато момичетата се майтапеха отзад, питах се дали тротоарите не ги бяха погълнали през нощта. Излязохме от града и се насочихме право към пламтящия хоризонт, нямаше за кога да се мотаем. Лицата на всички ни бяха посърнали, бяхме скапани, но затова пък някаква нова енергия нахлуваше незабележимо в колата. Бяхме преминали онази особена граница, позната повече под името праг на изтощението, и сега се носехме срещу слънцето — този 24 декември, палейки цигари и разговаряйки за дреболии, докато навън се раждаше още един ден, който трябваше да преживеем.

Продължихме така още малко, после намерихме една засипана със сняг местност само с няколко големи сгради в дъното, да не кажа заводи. Но нямахме време да търсим нещо по-добро, въпрос беше само на няколко минути и затова спряхме край пътя. Небето беше ясно. Цялата гледка създаваше усещане за зверски ниски температури, някъде около минус десет с шибащ леден вятър. Въпреки това излязохме навън. Започнахме да се тупаме по гърбовете.

Докато преброя до три, на носа ми вече беше увиснала една капка, а очите ми сълзяха. Бая скъпички ни излизаха местата в това лишено от живот утро, направо можеше да ти окапе косата от студ. След цялото бачкане, което му бяхме ударили, в спокойствието на това кътче имаше нещо гротескно. Нищо не преувеличавам. Еди бе нахлупил шапката си до очите и пушеше цигара, седнал на капака на колата с лице към пожара на изгрева.

— По дяволите — казах. — Еди, заспиваш ли?

— Я не дрънкай — отвърна. — По-добре гледай…

Направи ми знак да се обърна — точно в този миг един слънчев лъч се стрелна с бръснеш полет над снежното поле и имахме щастието да присъстваме на истинска надпревара на златисти и сини пайети, но няма какво толкова да го правим на въпрос. Успях да потисна една прозявка. Всичко опира до вътрешната нагласа, а онази сутрин аз бях решил да зъзна и да трамбовам с подметки тези мили снежинки. Нямах желание да изпитам нещо по-дълбоко, искаше ми се само да намеря някое топло кътче, да си седна кротко и да гледам как минава времето, като мигам колкото се може по-рядко, за да не се преуморя. Бети се беше разделила с ченгетата преди два дни, аз вече три нощи не бях мигнал, та ми беше нужно нещо повече от слънчев лъч, за да живна, и ако все още се държах на крака, дължах го на Светия дух. Една нощ разговори с Бети, още едно украсяване на залата и като капак тази нещастна Бъдни вечер, когато тичах като щур между масите и цялото тяло ме болеше, така че нямаше да седна да се хиля и да оставя леденият вятър да нахлуе в устата ми и да ми избие зъбите.

Направо припадах от студ, но въпреки това не се ометохме веднага. Момичетата искаха да нахранят птичките, ето какво бяха измислили, та заради това още висяхме там. Чувствах как силите ме напускат, слънцето изгряваше, но ни най-малко не топлеше, вече усещах тихите стъпки на смъртта. Като по чудо откриха стар плик със сухи сладки в жабката, бузите им бяха зачервени, а на устата им бе цъфнала типичната за Дядо Коледа усмивка и се започна едно „Ох“ и „Ах“, едно ронене на сладкишите на хиляди трошички, след което цели шепи полетяха към небето.

Седнах в колата, като оставих вратата отворена, изпружих крака навън и изпуших вяло една цигара, докато в това време врабчетата пикираха и се приземяваха върху снега, изсипваха се като дъжд.