Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Прекарахме част от вечерта в уточняване на някои подробности, опитахме се да опростим нещата максимално. Но не беше трудно да се разбере, че Еди бе решил да ни направи подарък, колкото и да се стараеше да представи нещата по друг начин.

— Така или иначе, нямах друг близък човек освен нея, а и сега-засега Лиза и аз не се нуждаем от нищо. Моментът не е подходящ за продажба, а и няма да настаня кого да е в къщата на мама…

Въпреки това ни гледаше и двамата с крайчеца на окото, сякаш бяхме деца. Отварях му една след друга бутилки бира, като се майтапех, докато той ми обясняваше как се продават пиана. Общо взето, не изглеждаше чак толкова сложно.

— Трябва да ти е ясно, че въобще не се безпокоя — заяви той.

— Аз също.

— Ако нещо не е наред, знаеш къде да ме намериш…

— Ще се справим, можеш да ни имаш доверие.

— Ами да, тук сте като у дома си.

— Когато искаш, мини да ни видиш, Еди.

Той поклати глава, после притисна Бети до рамото си.

— Нямате грешка вие двамата… — прошепна. — Може да се каже, че свалихте голям товар от плещите ми.

Личеше си, че е така. Последва кратко мълчание, заредено с еуфория, като дебел слой сметана между две сухи пасти.

— Искам само едно нещо да ви помоля — продължи Еди.

— Разбира се…

— Ще ви е неприятно ли от време на време да й носите по някое цвете?

Заминаха през нощта. Докато пиех последната бира, Бети се въртеше в кръг из стаята, като присвиваше очи. Направо ме хващаше смях, като я гледах.

— Това канапе го виждам по-скоро в онзи ъгъл — заяви тя. — Какво ще кажеш?

— Ами да, защо не…

— Добре, може да пробваме.

Нямаше й пет минути, откакто бяхме сами в къщата. Още чувах Еди да ни пожелава късмет и вратата на колата току-що бе хлопнала. Питах се дали всичко това не е на шега.

— Сега?… Искаш да започнем веднага?

Тя ме погледна учудено, като отметна кичур коса зад ухото си.

— Е, какво толкова… Не е прекалено късно.

— Не е, но си мислех, че може да почака до утре…

— Ооо, голямо мрънкало си понякога. Ще ни отнеме само минута.

Канапето беше от времето на войната и тежеше най-малко три тона. Трябваше да навием килима и да го придърпаме сантиметър по сантиметър, защото колелцата бяха блокирали и беше прекалено късно за поправки. Но човек може да направи някои неща, без да мърмори, когато живее с момиче, което си струва труда. За това си мислех, докато местех бюфета, който също вече не си беше на мястото. Е, помрънках малко, колкото за авторитет, но дълбоко в себе си по-скоро се забавлявах. Дори ако единственото ми желание беше да си легна, можех да си позволя да поместя два-три мебела заради нея. Истината е, че заради нея бих преместил и планини, само ако знаех как да го направя. Понякога се питах дали давам всичко от себе си. Имаше моменти, когато се боях, че не успявам, но невинаги е лесно да бъдеш на ниво. Трябва да се признае, че момичетата са малко странни и досадни, когато се заемат с нещо, и въпреки това често ми се случваше да се питам дали полагам достатъчно усилия за нея, най-вече вечер, когато си лягах пръв и я гледах как сваля кремовете си от етажерката в банята. Така или иначе, ако съществува поне малък шанс човек да бъде на ниво в този живот, то това едва ли ще му падне от небето, тъй че не трябва да се оставя да го носи течението. И двамата бяхме вир-вода от пот. Да си кажа правото, краката ми бяха малко омекнали, може би още не бях възстановил напълно силите си. Седнах на канапето, като се оглеждах наоколо със самодоволен вид.

— Е, друго си е така — казах.

Тя седна до мен, подвила колене под брадичката, като си хапеше устните.

— Ами и аз не знам… Би трябвало да опитаме различни комбинации…

— А нещо друго не искаш ли да опиташ? — попитах.

Хвана ръката ми и се прозя.

— Не, аз също съм капнала. Казах го просто така…

Малко по-късно се озовахме и двамата пред леглото. Точно щях да махна завивката, когато тя ме спря.

— Не, не мога… — каза.

— Какво не можеш?…

Гледаше леглото втренчено с доста странен вид. Вярно е, че на моменти тя напълно излизаше от релси, не беше вече същата Бети, която така добре познавах, и държането й ме изпълваше с недоумение. Но не си блъсках прекалено много главата. Момичетата, така или иначе, винаги са предизвиквали в мен недоумение, но накрая просто бях свикнал със странностите им. Бях приел, че никога няма да успея да ги разбера напълно, бях се примирил и често ги наблюдавах, без да се издавам. Най-изненадващо им хрумваше да направят нещо необяснимо и стихийно. Тогава се чувствах като човек, който спира пред някой рухнал мост и хвърля замечтано камъчета в пропастта, преди да се върне обратно.