Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Точно преди да пристигна, имах щастието да намеря отворено магазинче и влязох вътре. Струваше ми се малко тъпо да купувам портокали, но просто не знаех какво трябва да занесе човек на момиче, попаднало в пандиза, а пък не успявах да се съсредоточа. От друга страна, портокалите бъкат от витамини. Реших да купя две кутии сок. Някакво момиче танцуваше полуголо на етикета, наоколо безлюден плаж и синя вода — онези, дето го бяха измислили, много-много не са си блъскали главата.

Заведоха ме в един кабинет и вътре ме чакаше някакъв симпатяга, който си играеше с една линия. Бях притеснен. Направи ми знак да седна, като посочи стола с върха на линията. Беше на около четирийсет години, с красиви рамене и полуусмивка на устните. Чувствах се дяволски нервен.

— Ами ето какво…

— Не се хабете — прекъсна ме той. — Познавам цялата история от игла до конец. Аз приех оплакването и даже поговорих с приятелката ви…

— А, така ли!

— Да. Между нас казано, хубаво момиче, но малко нервничко…

— Зависи, невинаги е такава. Разбирате ли, не знам как да се изразя… но това се повтаря всеки месец. Трудно ни е да схванем как се отразява това нещо. Едва ли е особено забавно.

— Е, да не преувеличаваме…

— Да, разбира се.

Изгледа ме внимателно, после взе да се усмихва. Все още му нямах доверие, но вече се чувствах по-добре, не ми изглеждаше много лош, може би най-сетне бях попаднал на свестен човек.

— Значи вие пишете романи — каза той.

— Да, да… Всъщност опитвам се да публикувам нещо…

Той кима в продължение на няколко секунди. Остави линията на бюрото, стана, после отиде да види дали няма някой зад вратата. След това взе един стол, сложи го пред мен и го възседна. Докосна ме по рамото.

— Слушайте, картината ми е съвсем ясна. В тези издателства всички са тъпанари…

— Наистина ли?

— Ами да. Чакайте, не мърдайте, ще ви покажа нещо…

Извади куп листове от едно чекмедже и го пусна на бюрото. Навярно тежеше около килограм и половина. Листовете бяха стегнати с ластик.

— Какво е това според вас? Предавате ли се?

— Не — казах. — Това е ръкопис.

Помислих, че ще ме разцелува, но вместо това се задоволи да ме потупа по крака и да ми се усмихне блажено.

— Улучихте! Започвате да ми харесвате, драги…

— Радвам се.

Той погали пакета, като ме гледаше право в очите.

— Дръжте се да не паднете — каза. — Връщали са ми това книжле двайсет и седем пъти!

— Двайсет и седем?

— Ами да… И мисля, че краят му няма да се види скоро, те сигурно са се наговорили. Наистина са големи тъпанари!

— Дявол да го вземе, двайсет и седем пъти… Мили Боже!

— И въпреки всичко съм сигурен, че книгата ще се продава като топъл хляб. Хората обичат точно такива неща. Само като си помисля, драги, десет години от живота си посветих на това книжле, целия си опит на следовател, при това съм описал само най-интересните, най-хубавите, истинска бомба!… Може и да не съм си имал работа с Ал Капоне или Лудия Пиеро, но вярвайте, много е тежко.

— Съгласен съм.

— Значи искате да ми кажете: защо не публикуват книгата ми, какво ги е прихванало? Познавам ченгета, които продадоха спомените си в милиони екземпляри, тогава какво им става? Не харесват ли вече детективските истории?

— Няма смисъл да се мъчим да разберем.

Той бавно поклати глава. После хвърли поглед към моите кутии с портокалов сок.

— Може ли? Не ви ли се иска да си пийнете?

Намирах се в положение, в което нищо не можех да му откажа. Подадох му единия сок, като се овладях да не направя гримаса. Той извади двайсетсантиметрово острие от джоба си, за да среже отстрани картонената кутия. Истински бръснач, но аз дори не трепнах. После сложи на бюрото две пластмасови чашки и видях как пред мен изникна бутилка водка, която явно е била вече неколкократно дегустирана. Докато пълнеше чашите, аз се питах къде се намирам.

— Да пием за успеха ни! — каза той. — Няма да се оставим да ни стъпчат.

— Дума да не става!

— Така че разберете ме, не мога да оправдая приятелката ви, но в същото време не мога и да я виня. Всички тези типове си седят спокойно там и за пет минути помитат вашия едногодишен труд. Защото не можете все пак да кажете, че историите за ченгета вече не интересуват никого, никой няма да седне да твърди подобни щуротии!

Напълни отново чашите. Започваше да ми става хубаво, зад себе си вече имах няколко сакета и един грог, а и се чувствах на сигурно в този кабинет, всичко беше без грешка.

— Дявол да го вземе! Когато онзи глупак ми телефонира и ми разказа цялата история, направо ми напълни душата. Намерил си е майстора! По този случай му дръпнах няколко солидни глътки. Най-сетне, казах си, ето един, който ще плати и за останалите!