Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Хайде стига толкова — измърморих.

Тя се опита да се изтръгне, но аз стиснах ръката й с всичка сила, чух я как извика от болка. Трябва да кажа, че не си поплювах много. Ако на мястото на ръката й бях стиснал туба с майонеза, сосът щеше да излети със свистене и да се пльосне на километри оттук. Повлякох я към изхода, стиснал зъби. Преди да прекрача през вратата, погледнах за последен път онзи тип, който бе рухнал на един фотьойл, напълно зашеметен. Представих си го как чете романа ми.

Вземахме по няколко стъпала наведнъж, направо летяхме надолу. Намалих темпото, като стигнахме първия етаж, за да може да се съвземе, и тогава тя се разкрещя:

— ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ, МРЪСНИК ТАКЪВ, ЗАЩО ВИНАГИ СЕ ОСТАВЯШ ДА ТЕ МИНАТ?!

Спрях се внезапно. Притиснах я до перилата и този път наистина я погледнах в очите.

— Този тип абсолютно нищо не ми е направил — казах. — Нищо, ясно ли ти е?…

Тя щеше да заплаче от ярост и имах чувството, че силите ми се изчерпват, сякаш ме бяха улучили със стрела, намазана с кураре.

— МАЙНАТА ТИ! ЧОВЕК БИ КАЗАЛ, ЧЕ НИЩО НЕ ТЕ ЗАСЯГА В ТОЯ ЖИВОТ!

— Лъжеш се.

— КАКВО ТОГАВА ТЕ ЗАСЯГА? КАЖИ МИ, ХАЙДЕ!

Извърнах глава, за да не я гледам.

— Тук ли ще нощуваме? — попитах.

След два дни ченгетата я отведоха. Не бях у дома, когато са дошли, бях с Еди. Беше понеделник следобед и кръстосвахме града, за да намерим маслини, всички магазини бяха затворени, а предишната вечер бяхме забелязали, че резервите са се изчерпали. Изглежда, Марио бе забравил да поръча, ами да, обясняваше ми Еди, гледа да докопа бутилката бира в кухнята, но колкото до останалото, не може да се разчита на него. Духаше вятър и навън бе не повече от три-четири градуса, температурите внезапно бяха спаднали.

Не бързахме за никъде, Еди караше бавно, приличаше повече на приятна разходка под ледената светлина и в колата беше приятно. Нямаше особена причина, но наистина се чувствах спокоен. Може би да обикаляш така града надлъж и нашир в търсене на шепа маслини беше от тези изживявания, които изпълват душата с покой като леки снежинки, сипещи се над поле, осеяно с мъртъвци.

Накрая намерихме каквото ни трябва в китайския квартал, без майтап, и на всичкото отгоре успяхме да обърнем няколко чашки саке, а това ни помогна да се доберем до колата, без да се простудим. На връщане разговаряхме по-шумно отпреди. Ушите на Еди бяха почервенели, тонусът му се бе покачил.

— Разбираш ли, братле, пица без маслини е като кух фъстък!

— Да, да, така е, само че гледай къде караш!

Паркирахме срещу къщата. Едва бях стъпил с единия крак на тротоара, когато видях Лиза да тича към нас. Човек направо можеше да замръзне на място, а тя беше само по един лек пуловер. Нахвърли се върху мен.

— Ох, божичко, не знам какво е станало, отведоха я! — проплака тя.

— Какво има, какви ги разправяш? — попитах.

— Да… две ченгета… Дойдоха и я откараха!

Прехапах устни. Еди ни гледаше над покрива на колата, вече не се хилеше. Лиза беше напълно изкрейзила, зъбите й тракаха, а наоколо започваше да се стъмва.

— Добре — казах. — Ще ми разкажеш всичко вкъщи. Ще пукнеш от студ, ако продължаваш да стоиш тук.

Един час по-късно, след кратък разговор и няколко телефонни обаждания, разполагах с всички необходими сведения за случилото се. Изгълтах един грог и намъкнах якето.

— Ще дойда с теб — заяви Еди.

— Не, благодаря.

— Тогава вземи поне колата…

— Не, мисля, че добре ще ми се отрази да походя пеша. Няма нищо, не се тревожете.

И така, излязох. Не беше много късно, но вече се стъмваше. Закрачих бързо, с ръце в джобовете и сгушена между раменете глава. Улиците се бяха превърнали вече в безкраен низ лайнени светлини, но познавах добре пътя, бях поправял едно казанче за вода наблизо и не ми беше особено приятно да минавам пред ченгетата с чантата с инструменти през рамо, имах чувството, че ме гледат.

Не бях изминал и половината път, когато нещо адски ме прободе в гръдния кош. Започнах да мигам от болка и отворих уста, помислих, че ще се срутя на земята. Спрях да си поема дъх. Чудничко, помислих си, като че ли цялата тая гадост не ми стига. Най-много ме тревожеше историята с подаденото оплакване, а и ченгето по телефона каза направо, че работата е по-скоро неприятна. Изминах последната отсечка с пламтящ мозък, почти сгънат на две. Питах се какво означава думата „неприятен“ за едно ченге. Останалите минувачи също като мен бълваха неизменните облачета бяла пара, а това все пак бе признак, че сме живи.