Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Сигурно бъркат нещо. Та толкова човек може да спечели за петнайсет дни яко бачкане!

— Зависи кой — отговори тя.

Висях пред кабината, сякаш ме беше оставила на слънце — гологлав, с отмалели крака. Не се чувствах, много добре, сигурно нямах в джобовете си достатъчно пари, за да платя и половината от дрехите, които беше грабнала. Бедното ми момиче, въобще не си даваше сметка. Питах се дали щях да съумея да я утеша с нещо друго освен една посърнала усмивка. Добре разбирах, че светът още не е в краката ни. Чувах как Бети пъшка и шава зад завесата.

— Как е? — попитах. — Знаеш ли, не си блъскай толкова главата… На момичета като теб им трябва съвсем малко, за да изглеждат добре облечени.

Тя дръпна завесата и като я погледнах, направо се шашнах. Беше навлякла дрехите една върху друга, приличаше на стокилограмова мадама с хлътнали бузи и решителен поглед.

— О, по дяволите… Не… — казах.

Бързо дръпнах отново завесата и се огледах наоколо да видя не са ли ни забелязали. Сега вече дишах през устата. Завесата се отвори почти веднага.

— Не ставай глупав — процеди тя. — След трийсет секунди сме вън.

— Бети, моля те, няма да мине номерът. Сигурен съм, че ще ни хванат…

— Ха, ха — изсмя се тя. — Шегуваш ли се? Точно нас ли ще хванат? — Отправи ми трескав поглед, като ме улови за ръката. — Добре, сега тръгваме! — добави. — Но опитай се все пак да изглеждаш по-безразличен.

Имах чувството, че прекосявам оризова плантация със скрити зад дърветата виетнамци — сигурен бях, че ни дебнат, и ми идеше да изругая: ПОКАЖЕТЕ СЕ, СБИРЩИНА БОКЛУЦИ, И ДА СВЪРШВАМЕ ПО-БЪРЗО! Адски трудно ми бе да местя крака, нещо като малария сгърчваше червата ми. Колкото повече се приближавахме към изхода, толкова по-силно ставаше напрежението. Ушите на Бети бяха почервенели, а моите бучаха. Дявол да го вземе, казах си, не повече от два или три метра, и ще можем да се приберем вкъщи!

Светлината, която идваше отвън, изглеждаше направо ослепителна. Разтърси ме нервен смях, когато Бети протегна ръка към вратата. В крайна сметка изживяването бе по-скоро опияняващо. Вървях по петите й, готов да натисна газта до дупка. Единият й крак беше вече на улицата, когато усетих как една ръка ме сграбчва за рамото. Край, свършено е с мен, прекалено глупаво е, помислих аз и си представих как кръвта ми бликва на всички страни и опръсква поляната.

— НЕ МЪРДАЙТЕ! СПРЕТЕ! — казваше ръката.

Бети прелетя през прага като реактивен самолет.

— Не спирай! Светни му един! — посъветва ме тя.

Но аз се обърнах като някакъв идиот, без да знам защо. Във всеки от нас е стаено неосъзнато влечение към поражението. Мъжът имаше две ръце, два крака и значка и сигурно беше помислил, че се каня да приведа съвета на Бети в изпълнение. Лъжеше се, намирах се по-скоро в състояние на шок, войната бе свършила за мен и възнамерявах да му припомня Женевските споразумения. Това не попречи на този мръсник да вземе преднина и той ми изпрати право кроше в дясното око. Главата ми щеше да се пръсне, замахах с ръце и полетях назад. От удара вратата се отвори, преплетох крака и се приземих на улицата по гръб. Погледнах за миг небето, после главата на онзи се открои над мен като атомен облак. Виждах само с едното око и кадрите преминаха ускорено като в ням филм. Мъжът се наведе, за да ме хване за якето.

— Хайде, ставай! — каза.

Няколко души се бяха спрели на тротоара. Представлението беше безплатно. Вкопчих се в ръката на мъжа, докато ме изправяше; готвех се да защитя честта си в последен опит за съпротива, като го ритна яко с крак слепешката, но не се наложи. Едно дебело момиче се появи изневиделица зад него и го цапардоса отривисто, както беше още надвесен над мен. Политнах отново назад, а мъжът се разпльоска като печена ябълка на вратата на една паркирала кола. Един слънчев лъч ме заслепи. Дебелата мацка ми подаде ръка.

— Не си мой тип — подхвърлих.

— Това ще видим по-късно — отговори тя. — Да се спасяваме!

Изправих се и препуснах след нея. Дългите й черни коси се развяваха на вятъра като пиратско знаме.

— Хей, Бети… ти ли си… — попитах. — Ти ли си, Бети?

Взех една бира и седнах на стола, докато тя приготвяше компреси и събличаше всичките дрехи, които бяха на нея. Окото ми приличаше на неразположена актиния. До гуша ми беше дошло от всички тези щуротии.

— До гуша ми дойде от всички тези щуротии — казах.

Тя застана пред мен с компреса. Седна на коленете ми и го постави върху окото ми.

— Зная защо си изнервен — заяви. — Защото се би…