Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Честна дума, адски шантаво е!

Треперех от гняв и от възхищение. Тя разтърси коси, смеейки се.

— Човек трябва да умее да се забавлява. Не можеш да си представиш колко ми беше добре!

Тя съблече якето и свали шала, който се виеше като многоцветна змия около врата й.

— Дощя ми се кафе — добави. — Майната му, трябва да си измия ръцете, видя ли ги на какво приличат?

Приближих се до прозореца и повдигнах завесата с един пръст.

— Я кажи, никой ли не тръгна подире ти? Сигурна ли си, че не са те проследили?

— Не, те бяха направо сащисани. Никой не можа да отлепи задник от фотьойла.

— Следващия път сигурно цял батальон ченгета ще обкръжи къщата. Представям си гледката оттук.

— Дявол да го вземе, ти винаги мислиш най-лошото!

— Ами да, разбира се, сигурно не съм наред. Ти си на път да пребоядисаш половината град в червено, но аз не трябва да се тревожа!

— Слушай — въздъхна тя. — Трябва да има поне елементарна справедливост, не мислиш ли? Няма да се оставя непрекъснато да ми тровят живота, без да направя нищо!

На другия ден историята се появи във вестника, на последната страница. Свидетели разказваха как се появила „някаква фурия, въоръжена с две бомбички с блажна боя“. Репортерът завършваше с уточнението, че още никой не бил поел отговорността за този атентат. Изрязах съобщението и го пъхнах в портфейла си, върнах вестника при другите, докато продавачът беше с гръб към мен, останалото не ме интересуваше. Купих си цигари и дъвка и излязох.

Бети ме чакаше точно отсреща, седнала на една тераса пред чаша топло какао, от което се вдигаше пара. Времето беше хубаво, един слънчев лъч я караше да примижава, стоеше така с ръце в джобовете и с вдигната яка на якето. Забавих крачка, докато се приближавах към нея, толкова беше красива, никога нямаше да се уморя да я гледам и тази мисъл ме накара да се усмихна в утринната светлина, сякаш бях стъпил върху пачка с банкноти.

— Недей да бързаш — казах. — Ще тръгнем, когато поискаш.

Тя се наведе напред, за да ме целуне по устата, после грабна какаото. Не бързахме за никъде, бяхме решили да позяпаме витрините и да си купим едно-друго, за да не ни тракат зъбите от студ през зимата. Из улиците вече кръстосваха вълци, диви котки и сребърни лисици и на повечето минувачи им бяха почервенели бузите, а това беше признак, че температурата спада и че продавачите на кожени палта щяха да си позлатят топките.

Разкарвахме се хванати под ръка около час, без да намерим това, което търсим, но и без да знаем какво точно искаме, а продавачките въздишаха, като ни виждаха да си тръгваме с празни ръце, преди да се заловят да сгъват отново цялата камара дрехи, които бяха свалили за нас от рафтовете.

Накрая влязохме в един голям магазин, имах чувството, че съм се приземил в огромна кутия локум, оставена отворена на слънцето. Стиснах зъби заради тихата парфюмирана музика, която се носеше във въздуха — хич не ми се искаше да вдишвам през устата всичко това, ама наистина съвсем не издържах. Но не направих никакъв коментар, компенсирах донякъде щетите, като зажваках две парчета дъвка с хлорофил, и последвах Бети сред щандовете за жени.

Нямаше много хора и аз бях единственият мъж наоколо. Помотах се известно време в отделението за женско бельо, като разглеждах някои неща на светлината и проучвах новите системи за закопчаване. Приличаше на пътешествие в мъгла, само дето отговорничката на щанда беше по-скоро пазителка на ада — около петдесетте, с изгорено от изкуственото къдрене чело, от онези, дето са се чукали два или три пъти през целия си скапан живот и после правят всичко, за да го забравят. Всеки път, когато ръката ми потъваше в някоя кошница, пълна с гащи, или пък имах нещастието да изпробвам ластика на някои пликчета, тя се опитваше да ме разстреля с поглед, но аз неизменно й пробутвах една от моите безсмъртни усмивки. Накрая, когато тръгна към мен, лицето й бе алено като Христовата кръв.

— Е, добре, кажете ми какво точно търсите. Може би бих могла да ви помогна?

— Зависи — казах. — Искам да купя пликчета за майка ми. Но трябва да са такива, че космите да прозират през тях…

Тя изпусна някакво комично стенание, но нямах време да видя продължението, защото точно в този момент Бети ме хвана за ръката.

— Какви ги вършиш? — попита. — Ела с мен, трябва да пробвам някои неща.

Носеше цял куп шарени дрехи и докато се насочвахме към кабините за проба, хвърлих едно око на етикета, който висеше от дрехите. Като видях цената, щях направо да се просна на земята като повалено от гръмотевица дърво. После се изхилих.