Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Ти ли си? — каза. — Здрасти.

— Здравей — отговорих.

Настаних се пред него и си сипах чаша кафе. Бонго дойде при мен и отпусна глава на коленете ми.

— Е, и? — попита той. — Как е тя, спи ли?

— Разбира се, че спи. Какво друго?

Той взе вестника, сгъна го на осем и го запрати в ъгъла. Наведе се леко над масата.

— Можеш ли да ми обясниш какво я прихвана вчера? Видя ли всичко?

— По дяволите, на теб никога ли не ти е причернявало? На всичкото отгоре току-що прочете тоя клюкарник. Не виждаш ли, че светът е кървава баня, а ти си седнал да вдигаш гири, задето цапардоса една откачалка, която от самото начало трябваше да удуша!

Той прекара ръка по лицето си, като продължаваше да се усмихва, но ми беше ясно, че нещо го безпокои. Изпих си спокойно кафето.

— Може да се каже, че успя да ми изкара акъла — добави той.

— Беше направо капнала, дявол да го вземе, не е трудно за разбиране!

— Знаеш ли, точно я гледах, когато обърна масата. Само да я беше видял… наистина ме изплаши, ако щеш вярвай…

— Разбира се, тя не е от момичетата, които се оставят да ги тъпчат. Знаеш, че си е такава…

— Мен ако питаш, заведи я някъде да си почине, когато получиш мангизите за книгите…

— А, пак ли?!… Престани да ми лазиш по нервите с тоя номер. Не съм писал КНИГИ, написах ЕДНА книга, направил съм го само веднъж в живота си и даже не зная дали бих могъл да започна отново. В този момент може би някакъв тип разлиства страниците на моя ръкопис в кабинета си, но това съвсем не означава, че книгата ми ще бъде издадена. Така че… не очаквам пари за момента.

— По дяволите, а пък аз мислех, че…

— Ами, нищо подобно… не е това, което си мислиш. Бети съвсем случайно попадна на ръкописа един ден и оттогава си е наумила, че съм гений, и не се отказва от тази мисъл. Еди, погледни ме, оттогава не съм написал нито ред, абсолютно нищо, чуваш ли ме, Еди, и ето докъде я докарахме. Чакаме отговор и знам, че тя мисли за това от сутрин до вечер. Цялата тази история я изнервя, разбираш ли?

— А защо не пишеш следобед? Все пак имаш свободно време…

— Ако се нуждая от нещо, то не е от време. Започваш да ми досаждаш. Чуден човек си, Еди.

— Какво има? Не се ли чувстваш спокоен тук?

— Не, не става дума за това.

— Ами за какво тогава?…

— Откъде да знам? Може би, би трябвало да дочакам да ме осени божията благодат… знам ли?

Трябваше да минат няколко дни, преди да се изличат и последните следи от тази история. Всяка вечер се скъсвах от бачкане в пицарията, поемах три четвърти от поръчки и непрекъснато търчах напред-назад. Когато виждах да пристига някой глупак или досадница, заемах се с тях и не оставях Бети да припари наблизо. Общо взето, в края на работното време бях вече блед като платно и Бети ми казваше!

— Ами ти си се побъркал, какво става с теб… Не дойде дори да изпушиш една цигара, докато аз си стоя със скръстени ръце!

— О! Иска ми се да изкрейзя малко, това е всичко.

— Аз пък мисля, че по-скоро се страхуваш да не повторя онзи номер…

— Бети, говориш глупости… Не си втълпявай подобно нещо.

— Във всеки случай въобще не се чувствам скапана. Не ти ли се иска да се върнем пеша?

— Разбира се, че ми се иска. Чудесна идея!

Направих знак на Еди и красивата му удобна кола потегли безшумно в нощта. Имах чувството, че съм станал жертва на някаква илюзия, краката ми бяха като подкосени. Доста път трябваше да бием до нас. За да си вдъхна кураж, си казвах, че пътят към Небето сигурно е още по-тежък. Пъхнах ръце в джобовете, вдигнах яката и се понесохме напред. Малкия гений го боляха краката, а главата му беше съвсем празна. Въпреки това добре се справях. Единственото, което ме вълнуваше, беше каква разлика вижда тя между сервитьор и водопроводчик, но тази мисъл съвсем не ми попречи да заспя. С нея имах чувството, че непрекъснато трябва да преоткривам нещата. Но така или иначе, нямах нищо по-неотложно за момента.

Една сутрин не я намерих до себе си, като се събудих. Беше минало обяд и бях спал като труп. Изпих едно кафе прав до прозореца, като гледах улицата. Времето бе хубаво, светлината ослепително бяла, но усещах през стъклата студения въздух. Отидох да хвърля един поглед долу, беше само Бонго, легнал пред вратата. Попитах го добре ли е и се качих отново горе. Тишината в къщата ме объркваше. Отидох да взема един душ. Едва когато излязох от банята, забелязах плика на маса.

Беше отворен. Отгоре бе напечатано името на подателя, името на издателя с красиви завъртулки. И моето име беше изписано долу вдясно, с по-дребни букви, просто беше тракнато на машина. Ето че и това стана! — казах си аз. Ето първия отговор. Грабнах сгънатото в плика листче.