Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Пристигнахме за старта на третото надбягване. Еди изтича да купи билети, докато аз помъкнах момичетата към бара. Намирах конните състезания за много досадни, а и гледката бе неизменно същата. Хора тичаха към гишетата, коне препускаха, хора се връщаха към оградата, коне пристигаха и хора отново побягваха към гишетата. Тъпо като футболен мач. Общо взето, по време на последната отсечка Еди започваше да удря крошета във въздуха и ушите му почервеняваха, в следващата секунда се хващаше за косите. Смачкваше билетите и ги хвърляше на земята, ругаейки.

— Не спечели ли? — попитах аз.

Когато се ометохме, небето беше почти розово и докато вървяхме към колата, Еди си възвърна добрата форма. Дори беше успял да изчезне и да се върне с няколко порции пържени картофи.

И така, в началото той малко ми досаждаше, но достатъчно беше да не обръщам много внимание на приказките му и компанията му ставаше поносима. Мотаеше се из къщата, бръщолевеше какви ли не глупости на висок глас, без да се обръща към никого конкретно, от време на време го дарявах с по някоя усмивка… Сутрин не си даваше много зор, а вечер пристигаше към полунощ или към един, след като затвореше пицарията. Винаги носеше нещо за ядене и за пиене, вечеряхме заедно. Във финансово отношение това ядене, което ни падаше от небето, беше едно чудо. Еди все пак загря две-три неща. Понякога правеше намеци като този:

— Знаеш ли, че вече не си спомням… Какви точно книжлета пишеше ти?

— Научна фантастика.

— А, да… И върви ли тая работа? Падат ли мангизи?

— Падат, но адски дълго трябва да чакаш, докато приключат продажбите. А понякога забравят да изпратят чек, но не се оплаквам…

— Казвам ти го, защото, ако междувременно си закъсал…

— Благодаря ти, не съм. В момента обмислям нещо ново, мисля, че ще го претупам по-лесно…

Или пък веднъж на разходка, момичетата се разхождаха по плажа, духаше силен вятър, а аз ги гледах, с Еди бяхме останали в колата с включена климатична инсталация.

— Може би трябва да промениш жанра — каза той. — Положително има книги, които се продават по-добре от други…

— Не, мисля, че това е просто въпрос на време.

— По дяволите, чакай, не мога да се сетя…

— Криминалета.

— Ами да… Абе сигурно от някои книги човек може да спечели милиони, а?

— О, като нищо, дори стотици милиони.

— А може би и милиарди?

— Да, има и такива случаи. Но за момента направо съм затънал в новата история, нямам време да мисля за друго…

И наистина всеки ден мислех за това. Всичките мангизи, с които разполагах, бяха в джобовете ми — няколко банкноти и два-три аванса, не би трябвало по никакъв начин да ни се случва нещо непредвидено или пък да ни се прииска да заминем някъде за събота и неделя, доста тъпо беше така. Малко повече от седмица, откак Бети беше свършила с преписването на ръкописа ми, и я виждах как се върти в кръг из къщата, по два пъти на ден си лакираше ноктите. Познавахме наизуст целия квартал, но въпреки това излизахме за мъничко следобед, да поразнообразим деня, правехме обиколка на уличките със стария Бонго.

Много не говорехме, тя имаше вид на човек, който непрекъснато мисли за нещо. Вървеше с ръце в джобовете и така се мотаехме под плахите лъчи на слънцето с вдигнати яки. От няколко дни времето бе станало доста гадно, но много не му обръщахме внимание, чак привечер, след като бяхме изминали километри. Ние с Бонго изплезвахме езици; колкото до нея, достатъчно беше да срещна дори за миг погледа й, за да разбера, че би могла да измине същото разстояние на бегом без никакъв проблем. Мен животът ме приспиваше. При нея беше точно обратното. Съчетание от вода и огън, идеалната комбинация, за да се изпари като дим.

Една вечер ми се видя толкова очарователна, докато се качвахме по стълбите, че я спрях на последните стъпала. Бях пуснал два пръста под полата й и се готвех да сляза в ада, когато тя ме попита ни в клин, ни в ръкав:

— Какво мислиш за предложението на Еди?

— Хм…

— Кажи ми какво мислиш НАИСТИНА!…

Току-що бяхме обърнали долу няколко бутилки кианти и щом се заизкачвахме по стълбите, погледнах краката й, а те изпращаха посланията си право към мозъка ми. Влязохме, затворих вратата и я притиснах към стената. Имах желание да извърша спрямо нея някакво сексуално изстъпление, да разкъсам слиповете й в леденото лунно сияние. Пуснах й един език в ухото.

— Искам да чуя мнението ти — настоя тя. — Трябва да се разберем по този въпрос.

Пъхнах коляно между бедрата й и я погалих по задника, като в същото време смучех зърната на гърдите й.