Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Не, няма да направя и най-дребното нещо, с което да те подразня.

— Не бих казала, уверявам те. По дяволите, опитай се поне малко да ме разбереш. Нямаме време да играем петдесет роли в живота и не си мисли, че можеш да се измъкнеш с две-три жалки шмекерии. По-добре да се примириш с това положение веднъж завинаги. Ти си писател, а не водопроводчик.

— А къде е разликата? — попитах.

Гледахме се над масата. Тя ми хвърли такъв поглед, сякаш ме бе стиснала за гърлото.

— Ти май ще ми създадеш работа… Да, мисля, че е много възможно. Но сега нито ти, нито аз можем да направим нещо. Затова те предупреждавам, че няма да се дам така лесно, и като начало искам да ти кажа, че ми писна да живея с мъж, който се връща в седем часа вечерта и оставя с въздишка сандъчето с инструментите на масата, ТОВА НАПРАВО МИ УБИВА САМОЧУВСТВИЕТО! Представяш ли си как следобед, когато съм затънала до уши в книгата ти, звъни телефонът и ме питат къде си, защото нещо се разбрицало в кенефа на някакъв тъпанар, представяш ли си как почти усещам вонята на лайната му?

— Слушай, не намираш ли, че преувеличаваш? Добре, че има водопроводчици на тоя свят. И освен това ще ти кажа, че предпочитам тази работа, отколкото да тъпея в някоя канцелария.

— О, Господи! Ти нищо не разбираш! Не ти ли е ясно, че с едната ръка ми изваждаш главата от водата, а с другата отново я натискаш вътре?

Щях да й кажа, че това е доста вярна картина на живота, но се въздържах. Само поклатих глава и отидох да си налея чаша вода, гледайки навън през прозореца. Беше почти тъмно. Писателят не беше в блестяща форма, а водопроводчикът бе направо умрял.

След този разговор започнах да намалявам темпото, поне гледах да не работя следобед и резултатът не закъсня. Настъпи отново трайно хубаво време между Бети и мен, припомнихме си вкуса на спокойните дни, често си намигвахме. Водопроводчикът едва успяваше да се излюпи на развиделяване, когато писателят си беше легнал в три през нощта. Трябваше най-вече да внимава да не събуди Бети и да си свари кафе, без да забие нос в пода. Ченето му щеше да се откачи от прозевки, започваше да изплува на повърхността едва когато излезеше на улицата. Ремъкът на сандъчето с инструментите се врязваше дълбоко в рамото му.

Понякога, когато се връщаше вкъщи, Бети още спеше. Минаваше набързо през душа и я чакаше да се събуди, пушейки цигара до нея. Гледаше купчината листа до машината, вслушваше се в тишината или си играеше с чифт чорапогащи и слипове, захвърлени пред леглото.

Когато Бети се събуждаше, писателят се намираше насред сеанса по вътрешно взиране с едва забележима замечтана усмивка на устните. Обикновено се любеха, после закусваха. Хубаво си живееше писателят, чувстваше се само малко уморен и когато небето бе ясно, обичаше да си подремне на терасата и да слуша идващите от улицата шумове. Писателят беше окей. Никога не го тревожеха финансови проблеми. Мозъкът му бе празен. От време на време се питаше как беше успял да напише книга, това му изглеждаше нещо много далечно, и дали щеше да напише някога друга, наистина нямаше представа. Не обичаше да мисли за това. Когато Бети му зададе този въпрос, той загатна, че е напълно възможно, но през целия ден му беше кофти.

Когато стана от леглото на другата сутрин, водопроводчикът почувства, че този път махмурлукът е доста сериозен. Изчака клиентката да обърне гръб, за да избълва кафето във ваната, кожата му настръхна от драйфането. На моменти направо мразеше тоя скапаняк писателя.

На шега, на майтап, вечерите започнаха да захладняват и първите листа окапаха от дърветата и напълниха канавките. Бети се бе заела с последния ми бележник, докато аз продължавах да се занимавам с дребни поправки тук-там, за да осигуря жизнения минимум. Всичко вървеше добре, само дето сега се будех нощем, седях в тъмното с отворени очи и с пламнал мозък, въртях се в леглото, сякаш бях глътнал змия. Бях спретнал нов бележник и молив до леглото и достатъчно беше само да протегна ръка, за да ги взема, но този цирк продължаваше вече дни наред и колкото и да си измъчвах мозъка в търсене на каква да е мъничка идея, нищо не се пръкваше, ама направо нищо, и всяка нощ великият писател се просваше безпомощен на ринга. Дори не успяваше да потърси някоя станция на транзистора, глупакът му с глупак, и за това нямаше желание. И не можеше да разбере защо.

Опитвах се да се убедя, че е само временен умствен запек, и за да си освежа мозъка, занимавах се по малко с електричарство следобедите — сменях жици, поставях по някой дериват или ключове с реле за регулиране силата на светлината, за да създам приятна атмосфера — ярка светлина вечер, а накрая едва мъждукаща, докато се любим. Но дори когато се залисвах с тези поправки, душата ми крееше и се налагаше да сядам, за да обърна една бира. Едва надвечер започвах да се чувствам добре, да се връщам към нормалното си състояние. Понякога бях дори весел, алкохолът ми подаваше ръка. Приближавах се до Бети и се навеждах над машината.