Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Общо взето, Лиза не говореше много за мъжете, които срещаше, нито за тези, с които се чукаше, казваше, че не си струвало, и сменяше темата, смеейки се. Разбира се, никога не бе водила мъже вкъщи. Можеш да си сигурен, казваше, че този, който ще прекрачи прага на тази къща, ще превъзхожда с нещо останалите.

И така, направо онемях, когато онзи тип ме поздрави, като вдигна чаша. Беше отпуснал възела на връзката си и навил ръкавите на ризата. Съзнавах, че имам пред себе си рядка птица.

Лиза ни представи един на друг с блеснали очи и мъжът се втурна да ми стисне ръката, бузите му бяха червени, приличаше на плешиво бебе със сини очи.

— Всъщност — попита Бети — намери ли каквото търсеше?

— Ами да, но трябваше да пообиколя.

Лиза ми връчи една чаша. Мъжът ме погледна и се усмихна. Аз също се усмихнах. Много скоро вече владеех положението, той се казваше Едуар, но предпочиташе да го наричаме Еди, току-що бе отворил пицария в центъра, сменяше си колата на всеки шест месеца и се смееше шумно. Потеше се по малко и, изглежда, се чувстваше добре с нас. След час се държеше вече така, сякаш се познавахме от двайсет години. Хвана ме за ръката, докато момичетата разговаряха в кухненския бокс.

— А ти какво, приятел, казват, че пишеш романчета?

— Ами случва ми се от време на време — казах.

Намигна ми многозначително.

— Капят ли мангизи от това?

— Зависи, не е редовен доход.

— Положително е хитро измислено — заключи той. — Пишеш си спокойно историйката, без да си даваш зор, и после отиваш да си прибереш парите…

— Точно така.

— В кой жанр си се специализирал?

— Историческия роман.

През цялата вечер се питах как ли функционира мозъкът на едно момиче, чувствах с положителност, че нещо не разбирам в цялата тази работа. Питах се какво толкова намира в този Еди, който, освен че поркаше яко, разказваше, без да млъква, някакви истории и през цялото време се майтапеше. Безброй са вече случаите, в които животът ми е поднасял изненади, но все още обичам да съм нащрек, все се намират две-три неща, които можеш да научиш. Това важи особено за Еди; оказа се, че първото ми впечатление е било погрешно, в действителност Еди беше истински ангел.

Както и да е, когато стигнахме до кифличките с ром, той направо ме беше замаял с приказките си. В крайна сметка не беше чак толкова неприятно. Малко шумна и идиотска обстановка, от време на време по някоя хубава пура, не беше чак толкова лошо. Еди бе донесъл шампанско, изстреля тапата към тавана, като в това време ме гледаше, и ми сипа голяма чаша.

— Хей, наистина съм доволен, че се разбираме добре четиримата, наистина е така, кълна ви се. Момичета, я ми подайте чашите си!

На другата сутрин беше неделя, Еди пристигна с голям куфар точно когато тримата закусвахме. Намигна ми и каза:

— Донесох някои неща. Бих искал да си се чувствам като у дома…

Извади от куфара две-три доста къси кимона, чехли и бельо за смяна. После отиде в банята и след трийсет секунди излезе оттам, преоблечен в кимоно. Момичетата му изръкопляскаха. Бонго вдигна глава да види какво става. Еди имаше къси, бели и невероятно окосмени крака, разпери ръце, за да можем пълноценно да се насладим на гледката.

— И вие трябва да се облечете така — засмя се той. — Това е единствената дреха, която признавам за вкъщи!

После седна при нас, сипа си кафе и започна да разправя нова история. Изпитах смътно желание да се пъхна отново в леглото.

В началото на следобеда двамата с Бети се посветихме на това да опаковаме екземплярите на ръкописа ми и да търсим адресите на издателите в телефонния указател. Но сега вече се бях примирил, приемах всичко с известно безразличие и дори ми се стори, че усетих малка искра в крайчеца на пръстите, докато пишех името на прочут издател. Изтегнах се на леглото с цигара в уста. Когато Бети дойде при мен, вече се чувствах съвсем добре. Усещах дори някаква необичайна лекота. Сякаш работех на бавни обороти.

Започнах да гледам Бети със странен поглед, като си играех с косите й, когато чух шум по стълбите и след секунда пред мен цъфна Еди, размахващ бутилка и чаши.

— Ей, вие двамата, стига сте се усамотявали. Още не съм ви разказал какво ми се случи…

По дяволите, Лиза… Какво те прихвана? — помислих си.

Малко по-късно той успя да ни накара да се качим в таратайката му и полетяхме към хиподрума. На небето имаше няколко малки облачета. Момичетата бяха възбудени и в продължение на километри радиото грачеше какви ли не реклами, докато Еди се майтапеше през целия път.