Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Вече два дни бяхме по пътищата, целите в прах. Започвах да съжалявам за душа. Сгърчих лице в грозна прозявка и Бети се събуди. В следващия миг беше вече в прегръдките ми и ме целуваше. Дори и да си бях напрегнал мозъка, нищо повече нямаше да поискам от небето. Достатъчно бе да я погледне човек, за да види колко е щастлива. Въпреки че не бях във възторг от идеята й да смаем света, както казваше тя, приемах нещата, общо взето, добре. Човек може в краен случай да се примири с това скитане по пътищата, ако има до себе си готино маце.

Шофьорът спря да налее бензин, а ние в това време си купихме сандвичи и бира. Започваше отново да става горещо. От време на време камионетката вдигаше до сто километра в час, но въпреки това усещахме как слънцето прежуря кожата ни. Бети намираше всичко това за фантастично, вятъра, шосето, слънцето. Аз поклащах глава, изстрелвайки нагоре капачките от бирените шишета. Не можех да не си мисля за това, че вече щяхме да сме пристигнали, ако ме беше оставила да купя билети, а сега трябваше адски да заобикаляме, защото онзи искаше да се отбие при брат си, преди да се върне в града, а на нас не ни стискаше да изпуснем тази чудна камионетка. Той беше единственият, който спря да ни качи, и сега, след като беше в ръцете ни, не биваше да го изпускаме, докато не ни остави в града. Вярно, че не бързахме. Не гонехме Елдорадо.

Спряхме в някакво забутано селце и докато момчето гостуваше на брат си, ние се настанихме под един чадър и си поръчахме студени питиета. Докато Бети беше в тоалетната, аз почти задрямах на стола. Не виждах причина да се безпокоя за каквото и да било, светът ми изглеждаше все така нелеп. Мястото беше тихо и пусто.

Скоро потеглихме отново и трябваше търпеливо да изчакаме края на деня, за да зърнем най-сетне светлините на града. Бети се бе изправила и потръпваше от нетърпение.

— Даваш ли си сметка — казваше тя, — най-малко от три години не съм я виждала. Толкова е странно… За мен тя ще си остане винаги по-малката сестричка, разбираш ли…

Момчето ни остави на един кръстопът и докато ние с Бети слезем и вземем куфарите, отзад вече се бе строила цяла редица коли с натиснати клаксони, а главите на разни типове се подаваха навън. Бях позабравил всичко това, тази обстановка, миризмата на изгорели газове, светлините, лъскавите тротоари и шума на колите, от който човек не може да се отърве. Почувствах особена възбуда.

Вървяхме известно време, тътрейки куфарите. Не бяха прекалено тежки, но все се намираше някой, който да се блъсне в тях, и най-вече бяха обемисти. Единственото хубаво беше, че можехме да сядаме върху тях, докато чакахме да светне зелено и да пресечем. Бети не спираше да говори. Сякаш бе риба, която са пуснали обратно в морето, и не исках да й развалям удоволствието. Не беше непосилна задача, въпреки че е истинско наказание да висиш пред всички тези светофари.

В този час хората бяха на улицата, връщаха се от бачкане. Всички шибани неонови реклами започваха да трептят едновременно и трябваше да прекосяваме цели светлинни водопади с превити рамене и мигащи очи. От все сърце мразех всичко това, но присъствието на Бети до мен го правеше необичайно поносимо, всички тези идиотщини дори не ми вдигаха кръвното. И въпреки това повечето хора имаха скапани мутри, виждах, че нещата не се бяха променили.

Лиза, сестрата на Бети, живееше в относително спокойно кварталче. Малка едноетажна бяла къща с тераса от шест квадратни метра, която гледаше към пустеещи земи. Когато отвори вратата, в ръката си държеше пилешко крилце. Тутакси огладнях. Двете шумно се разцелуваха и Бети ни представи. Успях да различа дребно същество с хубав загар, което размахваше крилцето. Здрасти, Лиза, казах. Отвътре излезе доберман, който сечеше мрака с опашката си. Това е Бонго, каза тя и погали животното по главата. Бонго ме погледна, после се обърна към господарката си и накрая си заслужи пилешкото крилце. Винаги съм знаел, че светът е една зловеща шега.

Лиза живееше сама с Бонго сред невъобразим безпорядък, но къщата все пак беше приятна, пъстра, с куп джунджурии, разхвърляни навсякъде, сякаш ги бяха забравили. Тя носеше възкъсо кимоно и можах да забележа, че има хубави крака, но колкото до останалото, Бети решително я превъзхождаше, въпреки че беше с пет или шест години по-възрастна. Отпуснах се на канапето, докато момичетата дърдореха, като от време на време носеха чаши и нещо за хапване.

Трябва да съм бил скапан, защото първата чаша порто премина направо в кръвта ми. За малко да настъпя кучето, като станах за тоалетната, виеше ми се свят. Отидох да си напръскам лицето с вода. Имах тридневна брада и прашни кръгове около очите, краката ми бяха омекнали, истински ангел на пътищата, развенчан от два пръста порто.