Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Заех се с бунгало номер две, като си мислех за Бети, надвесена над масата в компанията на моите драсканици. Това малко ме окуражи и с олекнало сърце ударих първата четка.

Не бяха изминали повече от пет минути, когато забелязах как капаците се разтварят и се появява мутрата на някакъв тип. Беше наемателят, недообръснат, по потник, току-що излюпил се от леглото, от ония, дето представляват някаква фирма за целия район — неговата специалност бяха очилата.

— А, ти ли си… — каза. — Какво се бъзикаш?

— Не си ли личи?

Той поклати подигравателно глава.

— Знаеш ли, не е лошо да побачкаш за разнообразие… После и ВЪТРЕ ли ще боядисваш?

— Да, започнете да местите мебелите.

Той се прозя, после ми предложи кафе. Поговорихме за това-онова и се захванах отново с бачкането. При всяко движение валякът засмукваше шумно въздуха, бих предпочел да работя с нещо по-тихо.

Времето течеше бавно и работата беше все така еднообразна, само дето се катерех и слизах по стълбата, а температурата се покачваше. Не си давах много зор, чувствах се скован, бялото ме заслепяваше. Единственото досадно нещо беше струйката боя, която се стичаше по ръката ми, беше доста неприятно и каквото и да правех, не можех да се отърва от нея, гъделичкаше ме, сърбеше ме, направо се вкисвах. Да си кажа честно, бояджийството не е моя слабост, целият се изплескваш и бързо ти писва.

Но тази сутрин имах нужда точно от такова бачкане, за да се разсея. Исках да се усамотя. Дори забавих дишането си и притворих очи. Ефектът беше такъв, че не чух шума на мотора. Просто видях как Бети мина покрай мен с пикапа.

Сякаш ме прободоха с кама в корема. Тръгна си, помислих, това е, замина, изостави ме! Стана ми адски кофти, почувствах как изпадам в паника, но продължих още две-три секунди да боядисвам, докато мечето съвсем пресъхна. После захвърлих всичко и се втурнах към бунгалото, като се молех да не е офейкала наистина, още повече пък с колата на фирмата. Връхлетях вътре като див звяр, дишайки тежко, и ми бяха нужни няколко секунди, за да забележа, че нещата й си бяха по местата. Наложи се да придърпам един стол, краката не ме държаха. Трябва съвсем да съм психясал, щом реагирах така. Изправих се отново, за да докосна пак дрехите й, късите й полички, тениските й, идваше ми да започна да си удрям шамари. Видях също, че малките ми бележници бяха грижливо подредени в един кашон. Изгълтах на един дъх голяма чаша вода и се заех отново с бачкането.

По-късно се върнах в бунгалото да хапна един залък, но тя още не се беше прибрала. Те винаги така пазаруват, помислих си, трябва им известно време. Изпържих си яйца, но не бях гладен, стаята ми изглеждаше особена без нея, кофти ми беше. Не можех пет минути да стоя на едно място. Измих чиниите, после се възползвах от отсъствието й, за да вкарам обратно кашоните, които беше изхвърлила навън, и да сложа ред в стаята. И все пак чувствах, че нещо се е променило, нещата ми изглеждаха не така познати и дори атмосферата тук беше странна, още малко и щях да си помисля, че съм на гости при непознат. Чувството бе отвратително. Въпреки горещината предпочетох да се върна при четките — излязох от бунгалото заднишком.

Колкото и да си повтарях, че просто е отскочила до града да купи едно-друго, не успявах да се отърся от някакво чувство на безпокойство, примесено с нервност. Боядисвах с бързи, резки движения и капчици боя летяха на всички страни. Струваше ми се, че съм хванал кожна болест. От време на време някоя кола минаваше по шосето и прекъсвах работа, за да я проследя с поглед от върха на стълбата. Над покривите виждах пътя километри напред, само някои клони ми пречеха. Сигурно приличах на дежурен матрос на скапана черупка, премятана от вълните в Саргасово море. Толкова напрегнато се взирах в шосето, че чак очите ме заболяха. И за пръв път мястото ми заприлича на пустиня, същинска дяволска дупка, сега разбирах какво искаше да каже Бети. Оттук нещата не изглеждаха розови. Моят рай приличаше на опърлена от слънцето пустош, място, което никой не би пожелал. Разбира се, всичко ми изглеждаше така, защото нея я нямаше, и аз започнах да се дразня при мисълта, че едно момиче е способно да ми отнеме света и да го обърне наопаки като ръкавица.

Когато видях най-сетне пикапът да се връща, подпрях валяка на стълбата и запалих цигара. Пейзажът бе възвърнал предишното си спокойствие, листата по клоните леко потрепваха, докато се отпусках блажено. Малко по малко нещата заемаха местата си. Известно време се борих с желанието да отида при нея и когато почувствах, че ще капитулирам, изстрелях едно яко дясно кроше в стената на бунгалото, кожата на юмрука ми цъфна, но имаше ефект — не слязох от стълбата.