Филип Джиан - Проклета въртележка

Напълних резервоара, преди да се прибера, и обиколих града с новичкото си возило. Сега всичко беше пито-платено. Можехме да се занимаем с Глория. Все още се радвахме на дневната светлина, но градското осветление се запалваше тук-там. Лампите светеха в бледолилавото небе и цялата атмосфера се насищаше със странен чар. Гарирах, за да купя туй-онуй, после седнах на една тераса, докато момчето приготвяше пиците ми.

За миг изпитах необяснимо блаженство до степен, че притворих очи и спрях да мисля за каквото и да било.

Изкарването на колата от гаража беше последното трънче, което извадих от стъпалото си. Чувах момчето да си тананика в караваната, докато пиците ми се печаха.

Когато пристигнах, Анри излезе на тротоара, за да се увери с очите си, че беше истина. Направи пълна обиколка на мерцедеса, потривайки ръце, и дори му се усмихваше.

— Хъмм! Ето те, красавице! Ето те и тебе най-сетне!

— Боже мой… Понякога се питам дали си с всичкия си…

Грабнах пиците, без да губя време, и му посочих няколкото неща, които останаха на задната седалка, преди да се изстрелям към кухнята. Бях изгладнял като вълк.

Анри беше във върхова форма. След като се нахранихме, разтреби масата, без дори да забележи, а на мен не ми се наложи да си мръдна и малкия пръст. Изпуших една цигара, докато той се усмихваше на прозореца. Изпафках си я на спокойствие.

Нощта беше топла. Анри извади две чаши, а аз отнесох моята до дивана. Не се долавяше никакъв шум отвън, сякаш къщурата бе пълна с пяна. Само до вчера бяхме като преследвани животни, които стенат от стесняващия се обръч, но ненадейно декорът се бе сменил и сега всеки можеше да види два прекрасни, безгрижни, сити вълка, излегнали се току насред полянката с по чаша ром с кола. Бе минала година, откак Анри се бе настанил в дома ми и съжителствахме чудесно. Но рядко ми се бе случвало да го виждам в това състояние — с блясък в очите и по-превъзбуден от въшка.

Знаех какво го зареждаше. Чудесно познавах положението. Въпреки това се излегнах усмихнат на дивана, без да отроня нито дума, и го оставих да обикаля наоколо с притисната до гърдите чаша, като се възползвах от момента да изгълтам моята. След минута се изтъпани пред мен. Изглеждаше като човек, който е пил утайка от кафе, косите му почти се бяха изправили.

— Но, за Бога! Защо не казваш нищо? — възропта той.

Кръстосах ръце зад главата си, щеше ми се да му поизпиля нервите, да го изкарам на светло.

— Защо не казвам нищо ли? Знам ли? Да не би да ти се е приискало да ти разкажа нещо? Не се ли наслаждаваш на тези спокойни мигове? Уверявам те, всичко щеше да е наред, ако се грижеше да не ми е празна чашата…

Направи гримаса и се завъртя на петите си, подир което се върна с бутилките. Спогледахме се.

— Внимавай с кока-колата — рекох. — Съдържа много захар.

Той се наведе над мен с изкривена усмивка. Лицето му бе по-набръчкано от обикновено. Рекох си: ето какво те очаква и това е едничката истина на този свят. Подадох му чашата си. Насмалко не разля половината отвън.

— Виж — смънка той, — питам се нещо…

— Кво?

— Хм… а бе защо не тръгнем утре сутринта?

Направих се на слисан, понадигнах се на лакът.

— Чакай, Анри, нещо май не те разбирам… Какво имаш предвид?

Той поклати глава, въздишайки.

— Естествено, не мога да очаквам от теб да ми влезеш в положението…

Все едно, че не го бях чул. Отпих спокойно от чашата си.

— В странно настроение си май — рекох му. — Надявам се да не ни опропастиш вечерта.

Потеглихме рано на следващия ден. Беше хладно, но не се виждаха облаци. Настаних се в автомобила, докато Анри заключваше къщурката, и затворих вратата, прозявайки се. Изпитвам свещен ужас от подобни изрази и като писател се отвращавам от леснината, но един поглед ми бе достатъчен, за да си дам сметка, че бяхме нагазили в бяло, крехко и непорочно като просфора утро. Затова ми се прииска да почистя предното стъкло.

Напуснахме града в южна посока по изгрев-слънце. Анри бе умълчан и напрегнат. Пуснах малко музика, за да потуля напълно шума от мотора, и държах стрелката на скоростомера в средата на циферблата. Чакаха ни най-малко четири-пет часа път. Което не беше кой знае какво, като се има предвид, че от три месеца нямахме вести от Глория.

Анри попадна по следите й съвсем случайно, когато четеше вестника преди три седмици, тоест в онези мрачни дни, когато нямахме ни кола, ни пари, с една дума бяхме с вързани ръце. В долната част на една страница от местния вестник беше публикувано малко рекламно каре.