Филип Джиан - Проклета въртележка

Анри скочи от масата с псувни. „По дяволите, виж бе, гледай! Оня тъпанар Ерик е отворил автокъща за автомобили втора ръка! Само на четиристотин километра оттук!“ Да, ама в тогавашното ни положение това си беше накрай света и на Анри му се наложи да потърпи. Сега вече нищо не можеше да го спре.

По пътя спряхме да похапнем. Анри се задоволи с една бира, която гаврътна с празен поглед, докато аз се справях с втория си сандвич. Денят беше хубав, в салона бяхме само двамата и сервитьорката се възползваше от свободното време, за да направи маникюра си. Движеше ръцете си в светлината на един слънчев лъч, без да ни обръща внимание. Погледнах крадешком Анри, а после се наведох леко напред.

— Анри, надявам се, че нямаш особени очаквания от тази разходка…

Той бавно се върна на земята и ме погледна безизразно.

— Никога не си имал дъщеря — въздъхна. — Не можеш да ме разбереш.

— Щом така мислиш.

Положи ръцете си на масата. За миг на устните му заигра странна усмивка.

— Виждаш ли — рече той, — те наистина се подиграха с мен. А това не мога да го приема.

Нямах смислен отговор. Пък и бях на негова страна, а не на страната на Глория. Той довърши бирата си и старателно постави кутийката на масата. От очите му бликаха потоци светлина.

— Разбираш ли, не ме е еня, че я чука някакъв невзрачен тип. Поболява ме това, че ме излъга. А това не мога да й го простя.

Надигнах се миг преди да лумне на стола си. Облакътената на тезгяха сервитьорка, навела глава на една страна, съзерцаваше ноктите си. Преди да си излезем, оставих цяла шепа монети на масата.

Когато напече, отворихме прозорците. Бях достигнал възраст, когато започваш да цениш големите автомобили, а малките пъргавелки губят всякаква привлекателност. Мерцедесът с атомния си мотор се носеше безшумно по пътя, имахме място да изтегнем краката си. При всички положения се радвах, че ще видя отново Глория. Все пак тя бе прекарала шест месеца вкъщи и когато си отиде, си дадох сметка, че бях свикнал с нея. Понякога глупостите й ни досаждаха. Човек се пита какво ги движи на двадесет и две години, но да си призная, съзнавах, че не беше по-различна от всички останали, руса, около метър и седемдесет, с излъчването на момиче, което ви мисли нещо сериозно. Все пак беше дъщеря на Анри и понякога минаваше като слънчев лъч в бърлогата. Надявах се да е добре.

Пристигнахме малко преди пладне. Анри почти не обели дума по пътя. На първата бензиностанция спрях да напълня резервоара и да попитам за пътя. Беше на другия край на града. Погледнах часовника си, облакътих се на прозореца на Анри.

— Момчето ми обясни къде е — рекох. — Само че сега сигурно е затворено и ще отвори най-рано след два часа. Добре ще е да спреш да се мръщиш, а двамата да седнем кротко на терасата на някой ресторант.

— Без масло? — попита келнерът.

— Да бе! — отвърнах. — Жалко, че нямате корав хляб.

— Шегичка, а?

— По дяволите, не се шегувам! — въздъхнах аз.

Взех покупките си и прекосих улицата, за да се върна в колата. За късмет успяхме да се гарираме под едни дървета, но навън прежуряше и Анри бе плувнал в пот. Седнах на съседната седалка и захлопнах вратата. Турих сандвича напреки на коленете му.

— Изяж го, без да бързаш — казах му. — Надявам се да е по вкуса ти.

Нищо не отговори. Погледнах безрадостно собствения си сандвич. Даже не ми се мислеше как след минути всичко щеше да е в трохички, но в живота си бях имал твърде малко приятели, за да пренебрегна и най-малката подробност, и макар да бе съвсем идиотско да висим в колата, предпочетох да остана с него. Утешавах се с това, че не бях пилял сили и слюнка, а тутакси бях разбрал, че нищо не можеше да го разубеди.

Точно в един и половина отскочих да купя две бири. От жега улицата се белееше, освен мен не се виждаше жива душа, а небето приличаше на високоволтова дъга. В последния момент реших, че няма причина да не завъртя ножа в раната, извиних се на продавача и вместо бирите си заръчах бутилка минерална вода. Оня прибра кутийките си с въздишка. Изпитвам своеобразно сексуално удовлетворение, когато изпивам горчивата чаша до дъно.

Заех мястото си зад волана, но този път оставих вратата отворена. Анри отпи няколко едри глътки направо от бутилката, без да каже нито дума. Не сваляше поглед от паркинга, само присвиваше очи, защото всички тези коли блестяха под слънцето и разпръскваха лъчите му във всички посоки. Сигурно беше добър ден за търговия, защото броните лъщяха максимално, а цените едва се четяха зад стъклата, удавени в светлина. Денят ставаше за куп неща, само не и да втасваш в колата със залепнала за гърба риза, особено когато знаеш, че е напразно. Изчаках часовникът ми да покаже точно два часа, преди да се нацупя на Анри.