Филипп Джиан: „Ох...“

Изправям се и Марти тупва на земята. Не се сетих, че е стар котарак със забавени рефлекси. Извинявам му се и го викам в кухнята, отрязвам си парче пъпеш, докато го гледам как се задава, залитайки леко, явно все още сънен. След драмата той изчезна и не се появи близо две седмици. Всяка вечер отивах на прозореца и дълго го виках. Той единствен знае всичко, единствен бе свидетел на всичко, затова ми е толкова близък, толкова скъп. Не обясних кой знае какво на разследващите, а на Ришар казах, че не съм можела да знам, че Патрик и мъжът, който ме изнасили първия път, са един и същи човек, защото не съм видяла лицето му, а при това Патрик ми се е струвал по-висок и по-едър, така че следствието приключи бързо, инспекторите си заминаха и помолих повече да не се обсъжда тази тема пред моя син, защото тя е изчерпана веднъж завинаги. Марти ме гледа. Не зная какво иска. Навеждам се да го погаля. Той отвръща на ласките ми. Марти е моят горд и мълчалив съучастник.

По неизвестна причина се събуждам посред нощ, не светвам, изчаквам няколко минути, заслушана в тишината, после отново заспивам.

На сутринта сърцето му е спряло. Мъртъв е, лежи на постелката до моето легло. Завесите не могат да спрат блясъка на слънцето, ставам и затварям капаците, за да възстановя мекия полумрак, после се връщам в леглото, не го поглеждам, не го докосвам, оставям го там, където е, и плача за него и за всичко останало, тихо и непрекъснато, чак до следобеда, когато тениската ми и чаршафите са мокри, сякаш проливен дъжд ни е изненадал посред някой лош сън.

Когато най-сетне решавам да се погрижа за него, не ми е останала нито една сълза, полагам го в кутията за шапки, която намерих на тавана, останала от времето, когато Ирен е била двайсетгодишна. Слагам вътре и някои негови неща, звънче, четка, мишка и заешка кожа. Погребвам го под едно дърво в градината.

Телефонът звъни, но аз не отговарям.

Погрижих се за Венсан, подкрепих го, браних го, оневиних го, не се отделях от него след случилото се - дълго време спах с отворена врата на спалнята, за да чуя, ако нещо не е наред. Погрижих се и за Ришар, когато през пролетта Елен го напусна заради някакъв млад сценарист, черпехме се заедно в баровете, когато се почувстваше самотен и имаше нужда да говори. Ала лечението, което прилагам на другите, при мен се оказва безсилно. Думите не ми носят никакво облекчение. Тъй силна и тъй слаба.

На другия ден минавам през „Куик“ да видя сина си в новата униформа и му съобщавам за смъртта на Марти, като се питам дали си е отишъл в съня си. Венсан изглежда доволен от новата си работа и снове между масите, раздавайки усмивки наляво и надясно, ала малко по-късно ми се обажда Ана и ми казва, че след моето посещение й е позвънил, за да сподели, че съм изглеждала зле, че съм имала, по думите му, „погребална физиономия“.

Използвам случая, за да посетя Ирен. Баща ми почива редом с нея, но той не ме интересува, полагам цветя върху едната половина на гроба и не се обръщам към него, все едно не съществува.

„Марти умря“, казвам й. Небето е толкова синьо, че изобщо не бих се учудила, ако изведнъж зърна наоколо палми. Гробището е безлюдно. Успявам да издържа няколко минути. После устните ми се разтреперват, започвам да заеквам и бързешком си тръгвам - сякаш я чувам как ми казва: „Колко са ти слаби ангелите, дъще!“.

На мръкване Ана спира пред дома. Гледам я как излиза от колата и наближава по алеята, залюлявам се леко на люлката, която изскърцва.

Все още е много горещо и тя е по къси ръкави. Когато стига пред мен, първите ми думи са:

- Марти умря.

- Зная - отвръща ми тя и сяда редом с мен.

Поставя ръка върху моята. Най-малко от три месеца не сме се докосвали, придържахме се само към чисто служебните отношения.

- Чудя се дали да не дам една стая под наем на студентка - казвам аз.

Луната свети чудно. От другата страна на улицата, на няколкостотин метра, къщата на Патрик напомня лъскава играчка, оставена върху сребристата морава - окосили са тревата, подкастрили са живия плет, измили са прозорците, монтирали са ново котле за отоплението, но си мисля, че жената от агенцията би могла да я превърне в приказна къщичка от захар и сладкиши, без да успее да я продаде.

- Аз мога да взема под наем тази стая - предлага Ана, без да откъсва очи от гледката пред нас.

- Ох... - отвръщам и клатя глава.