Филипп Джиан - „Ох...“

- Внимавай къде караш - стреснато казва той. - Не забравяй, че си на волана.

Напоследък определено прекалява с кафето.

- Явно нервите ти са опънати - отвръщам му.

В деня преди честването той продължава да търчи насам-натам, проверява за не знам кой път дали всичко е наред, дали тортата е готова, дали неочакван снеговалеж или транспортна стачка няма да попречат на гостите, после се обажда на Жози и ми се струва, че започват да се дърлят по повод разпределението на времето, дръпва се встрани, защото тонът на разговора се разгорещява, дочувам само отделни думи, но ми е ясно, че двамата са хлътнали в обичайното русло на взаимните упреци, до които се свеждат разговорите между тях, накрая изчезва надолу по аварийното стълбище, влачейки сякаш след себе си шлейф от пламъци.

Разказва ми, че през нощта не могъл да мигне. Взел две таблетки валиум, но изобщо не му подейс твали, часове наред си играл с телефона и спрял чак на разсъмване.

- После внесох дърва - казва накрая.

Погалвам го по бузата. Той се прозява. Самата аз към полунощ бях ходила при Патрик и на мен също ми липсваха няколко часа сън, но изобщо не съжалявам.

- Какво ще правим, когато Ребека се завърне? - попитах го, след като приключихме.

В отговор той оправи кичура коса, залепнал върху потното ми чело, и усмихнато ми съобщи, че сигурно ще вземе стая в хотел. „Също като нашия приятел Робер“, добавя усмихнато - но само аз зная колко комична е ситуацията. На връщане Ребека щяла да се отбие в Лурд и той, къде на шега, къде сериозно, се пита дали след това тя няма да продължи за Йерусалим или за Бюгараш. Сякаш се нося върху облак, по-скоро във вътрешността на облак, който ме прави недосегаема или почти недосегаема. Този път го правихме в гаража, върху капака на колата, след което никак не ми е лесно да стъпя отново на земята, но това няма да продължи - не може да продължи дълго, в най-скоро време трябва да изясним нещата. В близките дни.

Венсан е приготвил закуска.

- Чудесно, Венсан. Благодаря. Но сега седни и не прави нищо повече. Почини си. Отпусни се.

- Разбираш ли, че не ме свърта. Скъсах се от работа.

- Успокой се, всички поканени ще дойдат. Яденето и пиенето са налице. Всичко ще мине добре.

- Цяла нощ опитвах да се свържа с нея, но тя не отговаряше.

- Разбира се, че няма да отговори, Венсан. Просто е спяла. Имай предвид, че нощем нормалните хора спят.

Продължава да мърмори. Жал ми е за него. Ще бъда щастлива, ако успее да забрави Жози с нейното дете, ако ги остави да продължат живота си без него, както са го започнали - качването в движение винаги е по-трудно и изисква ловкостта на акробат. Достатъчно е да се отпусне, веднъж да се напие както трябва и всичко ще приключи. Ала нямам никакво намерение да му налагам мнението си. Не желая да поемам рис кове само няколко часа преди вечерята, заради която той бездруго е изнервен до крайна степен.

Никой не е в течение за връзката ми с Патрик, но той все пак е сред нашите познати и като такъв присъства в списъка на поканените. Минава да ме вземе, защото Жози продължава да не отговаря и аз отстъпвам колата на Венсан, който не издържа повече и иска да види на място какво става.

Веднага щом Патрик влиза, Венсан се втурва навън, двамата чуваме бръмченето на двигателя, сетне той ме поглежда с усмивка. Обяснявам му с две думи положението, после усещам, че атмосферата се променя, и на свой ред се усмихвам.

- Не си го и помисляйте - предупреждавам го. - Не ме карайте да ви пръскам с газ.

- Изкушавате ме, Мишел.

- Няма да закъсняваме - докосвам многозначително ръката му. -Обещавам ви.

Поглеждам го право в очите и свивам устни.

- Измъчвате ме - прошепва на ухото ми той.

- Толкова по-добре, Патрик.

Бях забравила колко хубаво е да имаш нов любовник, как всеки момент до него е изненадващ, свеж, взривоопасен, поне през първите три седмици, и колко приятно е да играеш на криеница, да пазиш тайната, да се шегуваш. Докато излизаме в студената нощ, той успява да ми каже, че съм чудесна. „Такива думи обичам да чувам - мисля си, - те са най-силният наркотик на света.“

По Сена се спускат ледени блокове, които блестят и стържат черния корпус на шлепа.

Ришар не е в течение на скарването между сина му и Жози, така че му напомням да разпределя правилно времето си, а не да посвещава девет десети от него на Елен, ако иска да е наясно какво става около него. В отговор той се изкисква. Научавам, че Елен е успяла да пробута неговия сценарий за четене в „Егзагон“ - нещо, което до този момент аз не можах да направя - представям си, че последната десета от времето му отива в палене на свещи и молитви за успех.