Филипп Джиан - „Ох...“

- спомням си, че първото нещо, което направих тогава, макар да бях само по разкъсан на парчета корсаж и свалени до глезените чорапи, бе да го изблъскам безцеремонно в кухнята, ако беше дете, щях да прикрия с ръка очите му и да го грабна на ръце, за да го отнеса колкото се може по-далеч от ужасната гледка на гърчещото се в конвулсии тяло, на разбития череп, от който кръвта избиваше изпод качулката, подобно на сметана през цедка - така и не се сетих да се погрижа за себе си, а и толкова трудно бе да се съвзема. Вероятно имам недостиг на магнезий - и откровено казано, на още куп неща.

Не искам да говоря за това. Сега особено остро чувствам липсата на Ирен. А и това скарване с Ана, дошло в съвсем неподходящ момент, но Робер бе станал особено настоятелен и не ми оставаше нищо друго, освен да призная пред Ана какво сме вършили зад гърба й, така или иначе, вече нямам приятелка, няма на кого да се обадя, когато нещата тръгнат зле, нито дори когато вървят добре, остава ми само да сложа до мен телефона и да взема чашата с лимонада, докато Марти с мъка скача на коленете ми - струва ми се, че има болно краче - после се свива на кравай върху корема ми и ме поглежда, което ме кара да се усмихна, защото подобни фамилиарности не са му в характера, но с готовност приемам тази промяна.

Научих, че няколко дни след моето признание Ришар се сбил с Робер в някакъв бар - не исках да знам подробности - и без да правя директна връзка, днес отношенията между него и мен са доста по-близки -особено откакто и той скъса с Елен - това обаче не е достатъчен повод да му се обаждам и се отказвам от първоначалното си намерение, оставам сама, зас лушана в шума на вятъра в дърветата, в песента на птиците, гледам през полупритворените си клепки заника на деня. Зная, че и той не може да понесе мисълта, че години наред съм спала с Робер, и се надява аз от своя страна да проявя снизхождение към него, да престана да му се сърдя, особено за онази плесница, но се боя, че няма да се получи.

Дори вчера се спречкахме по този повод, защото според него съм проявявала ужасно упорство и непреклонност - ако не и жестокост -която била плашеща. Атмосферата особено се нажежи след неговата забележка по повод отказа ми да отида на едно последно свиждане с баща ми - красноречив пример за моята изумителна неотстъпчивост -но аз не бях съгласна той да се меси в отношението ми към един старец, който гние в затвора, затова си сложих слушалките и пуснах Everything I know на Питър Бродерик, загледана в безмълвното движение на устните му, и понеже имам непоносим характер, отхвърлих поканата му да вечеряме в града - той така и не разбра, че човек не може да се примирява с всичко, че има черта, отвъд която не бива да минава, че проклятието наистина съществува.

Изпитанията, които трябваше да преживея през зимата, го карат доколкото може да се отнася по-меко с мен, да не ми противоречи непрестанно, но ако знаеше истината за случилото се, ако знаеше в каква чудовищна комедия съм взела участие, ако знаеше, че нещата изобщо не бяха такива, каквито изглеждат, със сигурност нямаше да реагира по този начин - нито пък другите, а най-малко Венсан.

Само при спомена за това гърлото ми така се свива, че едва мога да си поема дъх.

Моята отговорност за случилото се е огромна. Благодаря на Небето, че Патрик поне веднъж наистина ме бе изнасилил, иначе мисля, че чувството за вина би ме накарало да полудея, сега ме крепи само една тънка нишка, единствено мисълта, че така или иначе, е платил за извършеното деяние - не съм сигурна дали е достатъчно, но нямам какво друго да противопоставя на този кошмар, на това чувство на обреченост. Марти мърка тихичко върху корема ми. Мръква се, вечерта е прекрасна. Чувам далечен лай, скоро ще се прибера.

Сега се питам как съм се съгласила да взема участие в тази отвратителна игра - може би сексът обяснява всичко, но никак не съм убедена в това. Всъщност никога не съм подозирала, че мога да се окажа толкова странна, толкова сложна личност, едновременно силна и слаба. Не мога да се начудя на себе си. Самотата, усещането за минаващото време оказват удивително въздействие върху мен. Разкриват истинската ми същност. И най-стабилните понякога залитат - а моето беше нещо повече от залитане. Неизвестно защо, случва се отново да видя нашите срещи, все едно се намирам на няколко мет ра над двете ни тела, вчепкани на пода, задъхвам се от гледката на моето участие, на яростта ми, от неистовите ми крясъци - тъкмо те ни бяха попречили да чуем пристигането на Венсан и го бяха накарали да помисли, че едва ли не ме убиват - трогвам се до сълзи, когато видя отново как се гърча от страст в прегръдките му и треперя като лист от спазмите на оргазма. Тъй силна и тъй слаба.