Филипп Джиан - „Ох...“

След малко предлага да спрем и да го направим в гората, защото повече не издържал - бърше устни с опакото на ръката. Веднага охлаждам ентусиазма му, като му показвам на таблото каква е температурата навън.

- И аз нямам търпение, Патрик, но тук няма да стане.

Той ми отправя кръвожадна усмивка и увеличава скоростта.

Много е възбуден. Малко преди да пристигнем, се навежда, отваря жабката да вземе качулката и любезно я тиква под носа ми. Вдигам очи към небето, а той се изкисква. Започва да се разсъмва. Възбудата му е толкова неудържима, че протяга ръка да ме погали по косите, после ги сграбчва, за да ме постави в своя власт, и едва не пропуска един завой. Крайно време е да пристигнем у дома - в прозорците виждам отблясъка от недогорелите главни в камината.

Нахълтваме вътре, Марти веднага побягва и се скрива на горния етаж -виковете ми го плашат.

Съзнавам колко убедителни са крясъците ми, те изразяват истинския бяс, който се надига дълбоко в мен и ме завладява, завладява ме като настъпваща армия, а също и неистовата наслада, която ми доставя този мъж.

Срамувам се от тази игра, но срамът не е достатъчно силен, за да ми попречи.

Предлагам му да пийнем, преди всеки от нас да влезе в ролята си, а що се отнася до мен, нямам нищо против малко любовна игра като начало, но в отговор той ме блъсва с все сила и аз се строполявам на пода.

Идва ми неочаквано и аз оставам да лежа, замаяна от изненада и от силата на удара. Пресягам се и запращам един стол в краката му, докато той нахлузва качулката. Хвърля се напред и виждам, че мъжът, надвесен над мен, е самият дявол. Той разкъсва роклята ми. Изпищявам. Опитва се да улови ръцете ми и дори краката. Отблъсвам го. Отново ме сграбчва. Продължавам да пищя. Стоварва се върху ми с цялата си тежест. Забивам зъби в ръката му. Той се освобождава и се опитва да проникне в мен. Яростно разтваря краката ми и когато най-сетне успява, аз го посрещам готова и влажна и изкрещявам с все сила, в този момент виждам Венсан, надвесен над него, и чувам как черепът на Патрик изпращява от цепеницата, с която моят син го изпраща в царството на мъртвите, преди да успея да гъкна.

Аз единствена зная истината. На мен единствена е известно, че това бе мизансцен, и ще отнеса тази тайна в гроба. Толкова по-добре за Венсан. Ако случайно научи, че е убил мъжа, с когото родната му майка се е отдавала на извратени игри, в никакъв случай не би се отнасял с такова внимание към мен, както го прави днес. Сигурна съм в това. Чувствам се спокойна в това отношение, докато поливам цветята. А те се нуждаят от вода. Едва средата на юни сме, но вече е много горещо, все едно е разгарът на лятото, и сега, въпреки свежестта от влагата край мен, залязващото слънце пърли лицето ми.

Пчелите постепенно изчезват - въпреки обещанието ми пред гроба на Ирен - все пак няколко от тях продължават да бръмчат над хортензиите и аз поглеждам към мрежата, която предпазва Едуар - той все още спи, а Венсан и Жози използваха това, за да се разходят в гората.

Намазвам с крем ръцете и краката си. Забелязах, че Жози преди малко направи същото, и за пореден път се изумих от промяната, настъпила у нея само за няколко месеца. Буквално е неузнаваема.

Държи се добре с мен, но аз продължавам да се пазя от нея като от огън

- поне едно нещо, което все още споделям с Ана. Струва ми се, че мрази всички нас, защото не я приехме с отворени обятия, а свежата й красота е преди всичко демонстрация на сила.

Следобед имаше два огледа на къщата, в която живееха Патрик и Ребека, наблюдавам как директорката на агенцията за недвижими имоти затваря капаците - със сигурност ще я продаде доста трудно, слушам я как повтаря: „Хората знаят... горката млада жена, това е ужасно!“, и за миг имам впечатлението, че говори за мен.

Запалвам цигара, като внимавам да не би поради някаква злощастна случайност димът да стигне до детската количка. Когато малкият се събуди и започне да мрънка, протягам крак, без да ставам от шезлонга, и го люлея с върха на пръстите - не вдигам очи от новелата на Джон Чийвър, от която само земетресение би могло да ме откъсне.

Преди да си тръгнат, Венсан се навежда да ме целуне и ми съобщава, че е намерил работа в „Куик“, за което го поздравявам.

Вземам Марти и ги наблюдавам как се отдалечават.

До края на уикенда оставам сама.

Чувствам се изморена. Все още не съм успяла да се откъсна от тази история, която, изглежда, ме е засегнала много по-дълбоко, отколкото смея да си призная - при всички случаи тя остави в мен дълбока рана и усещане за празнота. След драмата посветих цялата си енергия на Венсан