Филипп Джиан - „Ох...“

Радвам се, че Жози го изгони, и в продължение на няколко дни бях доволна от компанията му, доволна бях от всяка минута, която той прекарваше у дома - радвах се, като го гледах как се храни, как се мие, как спи, как ме вика от коридора, как се разхожда по домашен халат, слиза стремглаво по стълбището, чисти в градината, радвах се, че не се чувства тук като на гости - щастлива бях и поради куп други причини, но не забравям за случката в мокрото помещение и затова ми се ще да бъда сама и да живея така, както ми харесва, далеч от чужди погледи. С една дума, бих предпочела той да не е тук, но той е тук, мотае се в краката ми и аз от три дни не мога да се срещна с Патрик - Жози все пак се съгласява Венсан да играе ролята на бавачка два дни в седмицата.

Свечерява се. Изпивам голяма чаша джин и му се обаждам да дойде. Пускам го да влезе и му предлагам да си налее една чаша. Донякъде съм възбудена. Положението никак не е просто.

- Положението никак не е просто - казвам му. - Всъщност вие сте един гаден изнасилвач, изнасилихте ме! Давате ли си сметка какво ми причиних те? Смятате ли, че мога да ви простя?

Той сяда и се хваща за главата.

- А не, моля ви! - сопвам му се аз и паля цигара.

Разхождам се напред-назад, докато накрая той вдига глава. Вземам палтото си.

- Елате навън. Нека се поразходим.

Всичко е замръзнало, но лунната светлина прави студа поносим. Не се отдалечаваме много, заставаме отпред, стоим редом в светлата нощ.

- Въздухът наистина мирише приятно, как мис лите? Кажете нещо. Не ви ли е студено?

- Не, не.

- Сигурен ли сте? По риза сте.

- Не, не.

- Можете ли да се поставите на мое място?

Не гледам към него, но парата от дъха му е в зрителното ми поле.

- Как да постъпя с вас? - питам го. - Помогнете ми, кажете ми как да постъпя.

Поглеждам го крадешком и виждам, че той е не по-малко объркан от мен, че се опитва да разбере, виждам, че се мъчи да си изясни нещата, но напразно.

- Нищо не мога да направя - обажда се той накрая.

- Зная, не съм сляпа.

- Инак не ми става, разбирате ли? - казва вече по-високо.

Този път го поглеждам право в очите, после свивам рамене и извръщам глава.

- Каква безумна история! - въздъхвам.

Взирам се още минута-две в небето и му предлагам да се приберем на топло.

Минават два дни, преди да го видя отново - изчаквам свободната вечер, когато Венсан отива да се грижи за Едуар, и повтаряме упражнението, изпиваме по чаша за настроение, после, без да се мае, той се хвърля върху мен, двамата се търкулваме на пода и бясната ни борба започва отново, той разкъсва дрехите ми, а аз пищя. Удрям го с юмруци съвсем не на шега, той ме сграбчва за гърлото, на свой ред ме удря, обладава ме...

През уикенда купувам няколко комплекта евтино бельо.

След дълги колебания накрая решихме да организираме юбилейната вечер по случай двайсет и пет годишнината на „АВ Продюксион“, а Венсан вече не се занимава с архива, където, така или иначе, не вложи кой знае какво старание, защото му бе възложена по-сериозна работа, а аз като по чудо получавам в дар няколко спокойни вечери, защото той е зает през целия ден, стои до копирната машина, среща се с доставчици, урежда куп незначителни проблеми, на които не се вижда краят - без при това да губи хладнокръвие - така че на връщане заспива в колата и се качва направо в стаята си, за да изкара там нощта, докато за мен нощта едва тогава започва.

Полягам за известно време - не харесвам всичко у Дейвид Фостър Уолъс, но на моменти е фантастичен - изчаквам Венсан да заспи -отивам до неговата врата да проверя дали е загасил, изчаквам минута, докато се убедя, че отвътре не се дочува никакъв шум, оттеглям се на пръсти и излизам.

Прекосявам градината, слизам на пътя, минавам отвъд, спокойно заобикалям отрупаните със сняг храсти, които искрят на лунната светлина, крача с ръце в джобовете, сама, дочувам крясък на птица, усмихвам се, мисълта, че Венсан може да се събуди и да види, че ме няма, има сладък вкус, после се отправям към отсрещната къща със светлина в прозорците и дим, който се вие над комина.

Патрик смята, чу когато сме в мазето, спокойно мога да пищя и да викам за помощ, без да събудя съседите, което ме успокоява, защото трудно бих могла да обясня тези среднощни крясъци, все едно ме колят, нито как е възможно на моите години да се отдавам на подобни идиотщини, на толкова извратени игри.

Досега не ми е останало време за размисъл. Не разполагам нито с минута, която да посветя на себе си, а когато успея да се видя с Патрик, двамата сме прекалено заети с девиантните ни наслади, за да имаме време да се погледнем отстрани, и аз отлагам момента, когато ще мога сериозно да обмисля нещата. Засега изключвам този вариант, защото се опасявам, че поведението ми по никакъв начин не може да бъде оправдано.