Филипп Джиан - „Ох...“

- Какво??! Я стига. Не прави глупости.

- Спокойно. Не съм малко дете.

Следя го с поглед, докато влиза в сградата, оставям двигателя да работи заради отоплението, кварталът е необичайно тих като за събота вечер, само леденият вятър свири в нощта. В края на краищата той е господар на постъпките си. Грешките и провалите ще му помогнат да възмъжее. Скоро ще навърши двайсет и пет години, така че аз не би трябвало да се меся в живота му. Знае какво мисля по въпроса и от него зависи дали ще ме послуша, или не. Чувствам, че тази нощ ще спя като къпана. Господи! Това е ужасно. Проверявам телефона за съобщения. Помня отлично мъжа, с когото имах връзка няколко години преди да срещна Ришар, той ми направи такова страхотно впечатление в леглото, че до днес не мога да го залича от паметта си, и сега ми се струва, че Патрик е пробудил у мен тези минали усещания - боях се, че вече никога няма да ги изпитам, защото казват, че великата тръпка идвала само веднъж в живота.

Обещавам пред себе си да не прибързвам - нито в едната посока, нито в другата - да запазя хладнокръвие. Очевидно проблемът няма решение. Съзнавам, че като целунах Патрик, допълнително усложних нещата, сега съжалявам за тази глупава момичешка целувка, с която го удостоих на тръгване - сякаш нещата бездруго не бяха достатъчно объркани - но в този момент зървам Венсан, който изскача от входа и хуква с все сила към колата с бебето в ръце. Вмъква се на задната седалка и крещи:

- Карай, тръгвай по-бързо, мамка му!

Карам мълчаливо в продължение на една минута, след което отбивам, спирам до тротоара, обръщам се към Венсан и го питам дали не е полудял. Започвам да изброявам една по една всички неприятности, които го очакват, но в този момент Едуар започва да реве като озверяло животинче, което ни лишава от всякаква възможност за комуникация и едва не пуква тъпанчетата ни.

Накрая Венсан успява да го успокои - наблюдавам го в огледалото за обратно виждане и смятам, че действа уверено и доста добре се справя.

- Има ли мляко у дома? - пита той.

- Да не си въобразяваш, че специално държа в кухненския шкаф мляко за кърмачета? Че разполагам с неограничен брой памперси? Венсан, трябва веднага да върнеш това дете на майка му, чуваш ли?

Той не е чак такъв идиот, та да не разбира, че пос тъпката му е напълно безнадеждна, че е действал прибързано, но си мисля, че вътре в себе си е доволен, защото е постигнал целта си - качва се горе да изкъпе Едуар, а аз съм очарована от вниманието му към това дете, от нежността, с която се отнася към него, никога не съм си представяла Венсан в тази светлина, показал е на Жози, че е готов да се бори, че няма да отстъпи пред нищо. Постигнал е двойна победа, което не е лошо. Стоплям се пред камината и се обаждам на Жози да й обясня положението.

Веднага ми става ясно, че е в отвратително нас троение. По думите й разбирам, че с Венсан са се сборичкали в апартамента и сега стереоуредбата й била на парчета.

- Жози, не се тревожете за стереоуредбата. Ще ви купя нова. Що се отнася до детето, бъдете спокойна, на сигурно място е. Можете да дойдете и да си го вземете, когато пожелаете. Елате утре в удобен за вас час. Венсан знае, че е постъпил глупаво. Инак всичко ли е наред? Да не би да е счупил още нещо? Сега го къпе горе и ги чувам да се смеят. Каква история само, нали?

- Така е, но вие карахте колата.

- Моля? Колата ли? Какво? Разбира се, че аз бях на волана, но какво можех да направя според вас? Аз съм негова майка, Жози. Скоро ще разберете какво означава това. Е, всичко е добре, щом свършва добре, нали? Вярно е, че карах, но бях много изплашена. Сърдите ли ми се? Хайде, моля ви, нека забравим всичко. А, значи, харесвате киното? Искате да ви абонирам за филмови канали?

- Харесвам също така документални филми за историята, за животни, а също за човешкото тяло.

Не мога да разбера дали това момиче има ужасно чувство за хумор, или пък е напълно лишено от подобно чувство. Затварям, въздъхвам с облекчение и веднага отивам да си налея една чаша. За днес емоциите са ми предостатъчни и тъкмо в този момент като по чудо завалява сняг, който обвива къщата в тихата си пазва.

Изпушвам една цигара на прозореца, слушайки We Move Lighty на Дъстин О’Халоран. Едуар рита с крачета на леглото, увит в хавлиена кърпа.

- Намерих талк - казва Венсан.

Гледам го, облегната на рамката на вратата, и клатя глава. Обикновено никога не идвам в неговата стая - не толкова поради някаква сантименталност, а защото няма какво да правя тук, освен да проветря - и сега двамата са изумителна картина.