Филипп Джиан - „Ох...“

- Жози ще дойде утре - съобщавам му.

Той не отвръща нищо. Домъквам от тавана детската количка на Венсан - сега съм признателна на Ришар, който реши да я запази, докато моето единствено желание бе да се отърва от нея час по-скоро или да я изгоря, за да съм сигурна, че никога повече няма да преживея подобно изпитание.

- Може да няма какво да яде или да облече - казвам, докато я изваждам от калъфа, - но поне си има легло.

Когато малкият заспива, Венсан идва при мен.

- Ако знаеш колко километра съм изминала, за да те возя в нея -казвам му. - Има страхотно окачване.

Тъй като се интересува не толкова от спомените ми на млада майка, а от реакцията на Жози, правя опит да му предам нашия разговор колкото се може по-точно. Той мисли известно време, след което се обажда на Ана, за да изясни някои юридически въпроси, а през това време аз приготвям грог и цедя лимони. От кухненския прозорец виждам, че у Патрик свети, нищо освен мътни отблясъци зад гъстата завеса на снега, но се опитвам да мисля за друго.

Оказва се напълно невъзможно. Не мога да не мисля за случилото се. Житейският опит, разумът, интелектът, годините въобще не ми помагат. Срамувам се, чувствам се дълбоко засегната. Както вървят нещата, от моята гордост няма да остане нищо. Докато ме измъчват тези мисли, Венсан излиза за малко и се връща на бегом с няколко цепеници за камината, а студеният въздух за миг изпълва салона.

Съжалявам, че не съм вярваща, за да отида при свещеник, защото вярата си остава най-доброто лекарство на света. Мисля си, че добрата стара изповед би ми дарила покой. Искам да се убедя, че Бог ме вижда.

Разговаряме за необикновената нетрайност на семейните двойки, които най-често се разпадат - с времето Венсан е започнал да осъзнава, че вината е поделена между мен и баща му - когато Ана се присъединява към нас и докато съблича палтото, ни съобщава, че всичко е свършено между нея и Робер, който всъщност винаги е бил свиня.

- Какви ги говориш? - питам я, обзета от лека тревога.

- Има любовница - заявява тя. - Можете ли да си представите?

Приближава се и ни целува. На светлината на огъня не личи колко съм пребледняла.

Тя взема ръцете на Венсан в своите.

- Клети приятелю - казва му, - на нас с теб напос ледък никак не ни върви в любовта.

- Пийни грог - предлага й той.

- Робер ли? Любовница? - едва чуто се обаждам аз.

- И моля ви се, тази история продължава от години.

- Мамка му, бива си го - кимва Венсан.

- А ти какво ще кажеш? - пита ме Ана.

- Просто не мога да дойда на себе си.

- И аз едва се опомних. Направо щях да падна.

- Не мога да повярвам! - възкликва съчувствено Венсан.

Ставам да оправя главните в камината. Едва ли някой си е въобразявал, че двамата с Робер са били образцова двойка и че ги е свързвала нежна любов, но изглежда прекалено засегната от неговото предателство.

- Не казвам, че ми е все едно, просто ми е доста неприятно - уточнява все пак тя. - От вчера насам имам чувството, че у дома снове чужд човек, оставям ви сами да прецените колко е непоносимо, мъж, когото изобщо не съм познавала.

Кимам с глава. Отивам да приготвя още грог. Когато се връщам, Венсан записва адреса на някакъв адвокат, снегът вали, огънят пращи, после се качва да провери дали бебето спи, докато аз сервирам.

- Слава богу, че не ми лепна някоя болест или нещо друго - въздиша Ана.

- Гладна ли си, вечеряла ли си? - питам я.

Поотпускам се, след като разбирам, че не знае коя е жената и няма желание да научи.

- И аз нямам представа - осмелявам се да кажа. - Но може би всъщност си права. Знаеш колко съжалявам.

- Няма нужда да ме съжаляваш. Добре съм. Животът е пълен с подобни неприятности.

Вдигам ръка и тя се сгушва до рамото ми. След малко Венсан слиза, вижда ни и се усмихва, а Ана на свой ред вдига ръка, той сяда до нея и тя го прег ръща. Тримата мълчим, загледани в огъня. После ги оставям и отивам да си легна.

Още когато той беше голобрад хлапак, а и по-късно, понякога при различни обстоятелства съм се питала дали между тях няма нещо, но така не разбрах, а и тази сутрин не ми стана ясно дали са спали заедно, или тя е прекарала нощта на канапето, явно никога няма да разбера, защото за пореден път се убеждавам, че колкото и внимателно да ги наблюдавам, не откривам нищо необичайно, с изключение на простите знаци на близост, които си разменят, откакто той е на този свят, а те сами по себе си не ми говорят много.

Венсан отива да купи разни неща, нужни за бебето, а след малко Ана слиза с малкия на ръце, притиска го до гърдите си като крехко съкровище, навежда лице над него и го люлее с такава обич и нежност, че спокойно би могла да мине за негова майка - като знам драмата, която преживя на два пъти, и отворената рана в душата, която й остана след това, не смея да я приближа, а само гледам отстрани и когато Венсан се връща и в първия момент решава, че са сами, използвам случая да уловя някой техен поглед или подробност, която да ги издаде, но не, твърде добри актьори са. А аз може би съм смешна.