Филипп Джиан - „Ох...“

Свечерява се, но все още е светло. Хващам за рамото и леко разтърсвам Венсан, който е продължил да дреме, докато само на няколко крачки от него аз съм била подложена на най-грубо посегателство. Пита ме къде се намира, търка очи и ни се усмихва, като обяснява, че е заспал, все едно ние не сме го забелязали.

- Време е да се прибираме - напомням му.

Той става. Патрик донася палтата ни. Отбягвам погледа му. Изпраща ни до вратата. Двамата с Венсан излизаме и ако някой обръща внимание на подробностите, непременно ще забележи, че аз вървя след моя син и използвайки това, бързо се обръщам към Патрик и долепям устни до неговите, след което поемам към колата, все едно нищо не се е случило, с пламнало лице, проклинайки самата себе си.

Вечерта Венсан започва да се разхожда нап ред-назад. От време на време спира пред прозореца и поглежда навън, взира се в сгъстяващия се мрак, а после отново снове. Изнервен е до крайна степен. За разлика от мен, която в този момент съм заета да гарнирам тестото за пица -следвам рецепта на самия Джино Сорбило - и съм напълно спокойна, ведра, отпусната, с неопределено настроение.

Накрая идва при мен и ме пита дали не ми е останала малко трева, защото вече не издържал, мълчанието на Жози ставало нетърпимо.

- Успокой се, няма къде да избягат - отвръщам му, но не успявам да го убедя.

Когато сядаме на масата, вече се чувства по-добре, но заявява, че ще се почувства още по-добре, ако тази мръсница - сега често нарича Жози по този начин - се сети да му се обади.

Жал ми е, че не е щастлив. Доволна съм от дните, които прекарахме заедно - нищо, напомнящо кошмара, който преживяхме с него непосредствено след развода, когато той непрестанно ме упрекваше, че съм изгонила баща му от дома, че съм разрушила семейството, че нямам милост - ще ми се да го видя доволен, каквато съм аз в момента, за да можем да се порадваме в пълна мяра на нашето неочаквано, напълно импровизирано съжителство.

Гледам го как яде приготвената от мен пица и тази картина е напълно достатъчна, за да ме изпълни с блаженство. Леко съм замаяна. Вероятно все още съм под влияние - очарована - от моето следобедно приключение - и в същото време изплашена. Донякъде ме е срам, съзнавам колко извратено е случилото се между мен и Патрик в мокрото помещение, това лудешко, диво сливане на телата ни, но ако съм честна пред себе си, ако погледна истината в очите - харесваше ми да го притискам до себе си, харесваха ми неговото проникване в мен, сподавеното му дишане, влажният му език, пръстите му, стегнали като в клещи моите китки или впити в косите ми, устните му, които ме принуждаваха да разтворя моите, харесваше ми всичко това, всеки миг ми доставяше наслада, не бих могла да твърдя обратното. Толкова често го бях виждала във фантазиите си, че почти не съм учудена, но преживяването е толкова неподправено и силно, че все още съм донякъде гроги и затова почти не се докосвам до моето парче от маргаритата.

Междувременно Венсан, чиито сетива все още бяха полузаспали, когато сядахме на масата, сега започва да ме гледа настоятелно и устните му се разтягат в усмивка.

- Какво ти става? - пита ме той.

Отварям широко очи.

- Не зная, какво имаш предвид?

- Виждаш ми се нещо отнесена.

- Венсан, не аз, а ти пуши трева.

Усмихвам се и под предлог че трябва да изцедя салатата, ставам от масата, за да сложа край на разговора. Имам усещането, че съм била заловена на местопрестъплението.

За щастие, Венсан отново потъва в мрачните мис ли на лишен от права баща и престава да ми обръща внимание, така че мога да се оттегля за момент, да освежа пламналото си лице и да оправя косата си, за да придобия отново вид на почтена жена.

Не след дълго той вече не издържа и тъй като съм в добро настроение, единственото, което се сещам, е да му предложа да отидем и да видим на място какво се случва - още не съм довършила, а той тича да облече анорака си.

Пристигаме пред входа и виждаме, че прозорците светят. Паркирам. Обръщам се към Венсан:

- А сега какво ще правим? Чуй ме, съветвам те да не предприемаш нищо. Погледни. Те са си там. Всичко е наред. Сега си спокоен, нали? Все пак това е и неин син и тя няма да го изяде. Слушаш ли ме, Венсан?

Не, явно не ме слуша. Навел се е напред и опънал врат, не снема очи от прозорците. После казва:

- Изчакай ме, моля те, връщам се след пет минути.

- Не, почакай, скъпи, това не е добра идея.

- Всичко е наред - успокоява ме той, като слага ръка върху моята. -Само ще долепя ухо до вратата, за да чуя какво става вътре.