Филипп Джиан - „Ох...“

И противният Патрик се навежда към мен, за да ме целуне! Замръзвам на мястото си, сякаш очаквам прегръдка от чумав, но той изобщо не се притеснява и устните му се допират последователно до двете ми бузи -при това доста силно, защото той хваща ръката ми над лакътя и ме придърпва към себе си. След като ме пуска, правя опит да прикрия смущението, вълнението и притеснението си, като грабвам от щанда първия предмет, който ми попада подръка, в случая пакет с пет опаковки спагетини (№3), и го пускам в количката, после отминавам, без повече да му обръщам внимание.

За нещастие, тази сутрин той е очарователен и въпреки ледената ми сдържаност успява да ме развесели - все пак отбягвам погледа му, за да запазя самообладание. Защо трябва да е толкова сложен? Защо е трябвало да попадна на сексуален маниак, докато след всички сполетели ме премеждия през последните месеци мечтая само за нежност, спокойс твие и отдих?

Кани ни у тях да се почерпим, шегуваме се, приготвяме импровизиран обяд, имам усещането, че халюцинирам. Изобщо не знам как се озовахме тук, как изобщо съм приела кракът ми да стъпи в тази къща - пълна мистерия. Без съмнение, Венсан ме накара да дойдем - според него Патрик е симпатичен и той много иска да разгледа колекцията му от пет хиляди грамофонни плочи, за която нашият домакин му спомена, докато минавахме през касата и излизахме навън, под синьото небе. Ала не Венсан е основната причина да отстъпя. У мен, въпреки волята ми, се проявява другото мое аз. Него го влекат мътните води, движението, неизследваните територии. Не мога да кажа какво става с мен. Не мога да отворя черепа си и да погледна какво има вътре. Така или иначе, сега съм тук, смаяна от собствената ми дързост, и подреждам масата, докато мъжете шетат около фурната и се канят да отворят втора бутилка вино.

Венсан вече бе пил снощи, но изтъква като аргумент несигурността, в която е изпаднал, нуждата да се поразсее, да се посмее, нехае за тревогата ми и сам пълни чашата си. Гледам го и го възприемам като първия дезертьор от моите редици.

Последните новини са, че Ребека е пренощувала в околностите на Хихон, в Астурия, и с интерес слушам как Патрик разказва за поклоненията, на които ходи жена му, а през това време до мен Венсан спи с отворени очи, след като е пренебрегнал предуп реждението ми да внимава с алкохола, така че сега оставам насаме в компанията на нашия домакин, чието единствено желание, изглежда, е да се прояви във възможно най-добра светлина, и със съжаление трябва да призная, че жъне успех с отчайваща лекота - зная, че това се дължи на мен, на моето желание той да се справи, съзнавам, че в случая на негово място дори затворнически надзирател би ми се сторил мил и симпатичен.

Вътре е толкова приятно топло, че разкопчавам пуловера и се осведомявам как работи отоплителната инсталация.

- Котле на дърва - обяснява той. - С обратно горене.

- А, нима? С обратно горене, казвате. Хи-хи-хи.

Нищо не разбирам от тези неща, но все пак кимам с одобрение. Обзавеждането в салона е в младежки стил, напълно подходящ за положението на собственика - лавици с преиздания на известни заглавия, имитация на вина от известни реколти - общо взето, доста скучно, но лъчите на следобедното слънце изпълват помещението и разведряват атмосферата. Задрямалият Венсан се отпуска на дивана. Въпреки всичко присъствието му решително променя ситуацията и аз се чувствам относително спокойна, особено след като Патрик ми налива чаша отлежало бренди, което е на път да разруши последната ми защитна линия.

- Чувала съм, че таванното лъчисто отопление било доста ефективно -казвам аз.

Неговата инсталация се намира в мокрото помещение. Решавам, че си струва да разгледам всички тези апарати, броячи, електрически кабели, червени, сини, черни, жълти маркучи, колена, маншони, връзки, тръбопроводи, спирателни кранове, болтове, гайки, цялата тази машинария. По време на обясненията ми показва котела за гореща вода. Отлично, казвам аз, огромен е. Отстрани мърка прословутата горелка. Каня се да го питам дали нафтата все още е добър вариант, но той ме сграбчва за китката. Опитвам да се отскубна. Гледам го право в очите.

- Не тук и не сега - казвам сподавено.

Той продължава да ме държи, притиска ме до стената, пъхва коляно между краката ми. Отблъсвам го с тяло.

- Венсан е оттатък - напомням му.

Той отново се нахвърля върху мен. Събаряме лавица, чиито металически чекмеджета се пръсват по пода. Със свободната си ръка го удрям през лицето. Той ръмжи и се отърква в мен. Строполяваме се на земята. Имам срещу себе си тялото на мъж, силата на мъж, срещу които нямам никакъв шанс, но любопитното в цялата история, онова, което би ме накарало да се усмихна, ако не бях заета да се боря като бясна, докато той се опитва да ме обладае, е, че мога да сложа край на неговото нападение, когато си пожелая, че аз, слабата жена, във всеки момент мога да поставя този глупак на мястото му, стига да искам.