Филипп Джиан - „Ох...“

Най-нелепо в цялата тази история е, че двамата са се надвесили над малкия Едуар, все едно е тяхно дете, същинска двойка откачени. Казвам им, че ще изляза да се поразтъпча, но няма да се отдалечавам.

Ясно е, снегът скърца под каучуковите ми подметки. Разходката е най-прекрасното нещо на света. Когато стигам до къщата на Патрик, виждам, че той е в градината, по риза, и чисти алеята. Забелязва ме, спира и махва приятелски.

- Хей, привет! Как сте? - пита ме с широка усмивка.

- Добре съм. А вие?

Обляга се на лопатата, вдига усмихнато лице към небето, мълчи известно време и накрая казва:

- Потресен съм.

- Така ли? - отвръщам недоверчиво. - Не може да бъде! Потресен?

Той мисли и клати глава.

- Патрик, трябва да поговорим.

- Зная. Разбира се - съгласява се и навежда глава.

- Трябва да поговорим час по-скоро. Знаете ли, Патрик, поставяте ми ужасен, ужасен проблем.

Споглеждаме се, а сетне той се обръща и тръгва към къщи. Аз правя няколко крачки, после спирам и отново поглеждам към него.

- Представете си, аз също като вас съм потресена - заявявам и продължавам нататък, като постепенно си поемам дъх.

Жози отказва да пие кафе с нас - при това съм отпратила Ана в моя кабинет, за да не се срещнат, и съм отворила на масата кутия разкошни шоколадови бонбони. Обяснява колко била ядосана и че само бързото ми обаждане по телефона я спряло да съобщи на полицията за отвличане, насилствено нах луване в жилище, упражняване на насилие и още какво ли не, но сега все пак нямала никакво намерение да седи и да разговаря с нас, все едно че нищо не се е случило. Напълно я разбирам. Според мен е напълно права, но не мога да й го кажа.

- Мислете преди всичко за детето, помислете и двамата - съветвам я аз. - Проявете разум. Опитайте се да постигнете известно разбирателство.

- Оттам трябваше да се започне - злорадства тя.

- Окей, окей - въздиша Венсан.

- Това ли ти е извинението?

Борят се с ципа на яркозеления флуоресциращ гащеризон, в който са напъхали бебето - в него то прилича на светещ пашкул, но майката е вкарала своите деветдесет и пет килограма в лъскава тюркоазено синя грейка, така че са си лика-прилика.

- Оставете го да приеме тази работа, Жози - опитвам се да я вразумя аз. - Не е моментът да се шегувате с подобни неща. В друго време може, но сега не бива.

- Вие не се бъркайте - отрязва ме тя.

- Ти не се бъркай - приглася й Венсан.

Изпращаме я и гледаме как се отдалечава.

- Не е чак толкова непреклонна - казвам му аз. - Времето работи за теб. След три дни сама ще седне на коленете ти.

- Не ми се вярва - възразява той, докато Жози завива и се изгубва сред синкавите дървета. - Непрекъснато ме изненадва. Нищо чудно пак да го направи.

След заминаването на Жози Ана остава още известно време с нас, сигурна съм, че е чула разговора ни, макар че отрича, и изслушва версията на Венсан в опит да разбере каква е ситуацията. Ана е същински експерт. Жози е труден обект, особено ако не сме наясно с истинските чувства на Венсан към нея. Само че дали самият той е наясно? Там е проблемът, трудността се дължи на постоянната му несигурност, която може би самият той не съзнава, така че Ана с пълно право иска да научи последните събития; оказва се, че за Жози все още има място в сърцето на Венсан и че той не е толкова безразличен към нея, колкото се стреми да покаже, а това означава, че ако не внимаваме, вятърът всеки момент може да смени посоката си и ние отново да го изпуснем.

Когато си тръгва, аз я изпращам до вратата и докато слага ръкавиците си, ми казва тихо:

- Трябва да сме готови да страдаме.

- Какво имаш предвид? - питам я.

- Имам предвид, че трябва да сме готови да страдаме.

Целува ме и на свой ред излиза, като ме оставя насаме с тази загадка.

На другия ден в офиса използвам момента, когато оставаме насаме, и искам да ми обясни:

- Мислих за това, което ми каза вчера на тръгване.

- Предчувствам, че тя ще ни причини болка. Само че няма начин да го избегнем. Ще ни причини болка, имай предвид.

Запалваме цигари.

- Не бива да започваме седмицата с такива мрачни мисли - казвам й.

- Да, знам, но какво да се прави? - въздиша тя. - Това предчувствие ме споходи. Чувствам, че моментът наближава.

Наблюдавам Венсан пред кафемашината. Наб людавам го на масата по време на обяда. Наблюдавам го в края на работния ден. Без да зная какво всъщност се опитвам да открия.

Във всеки случай се колебая да го питам дали смята да се установи за постоянно при мен, за да не изтълкува погрешно въпроса ми, но от друга страна, присъствието му порядъчно усложнява нещата -усложнява една тайна връзка например.