Филипп Джиан - „Ох...“

Никой дори за миг не би повярвал, че този страховит маскарад не ми доставя удоволствие, колкото и извратено да е то - но аз никога не съм го отричала, никога не съм претендирала, че преживяването е платонично. Имам усещането, че се събуждам от продължителен сън - и си давам сметка до каква степен връзката ми с Робер е излиняла към края и е станала жертва на безразличието.

Съзнавам, че сегашното положение не може да трае дълго, че в най-скоро време трябва да го обсъдим - но от друга страна, е налице страхът, че всичко може изведнъж да се разпадне, ако решим да говорим, и този страх е вцепеняващ. Когато си тръгвам към дома, щастлива, измъчена, почти безгласна, той всеки път предлага да ме изпрати, но аз предпочитам да се завърна така, както съм дошла, да повървя в студената нощ, за да приведа тялото и ума си до нормална температура.

Една вечер, след поредния изтощителен ден, Венсан споделя, че отношенията с Жози далеч не са се подобрили и че има намерение да се обърне към съда, ако тя не разреши той да прекарва повече време с Едуар.

- Така например - обяснява ми - бих могъл да го вземам вечер след работа и да го връщам сутрин. Бих могъл вечер да го храня, да го къпя, да го прис пивам, а сутрин да го преобличам, да го сресвам и да му давам да закуси.

Задоволявам се да кимна в знак на съгласие. Има ли смисъл да му обяснявам колко нелепо е да поема върху раменете си подобен товар? Има ли поне малка вероятност да успея да го вразумя? Отбиваме се за по едно питие, преди да се приберем. Ана се присъединява към нас. Предстоящата юбилейна вечер я тревожи, а Робер, който, изглежда, е отишъл на хотел в очакване на нейното решение, постоянно се връщал и бродел из апартамента в дирене на вратовръзка или чифт обувки, които забравил да вземе със себе си.

- Ужасно досадно - въздиша тя. - Сигурно го прави нарочно.

Използвам момента, когато Венсан е отишъл до тоалетната, и я моля да не насърчава безумната му идея, в резултат на която бихме се оказали с бебе на ръце, ако не от сутрин до вечер, то от вечер до сутрин, когато то изисква много повече грижи.

- Можеш ли да си представиш как след ден като този например се превръщам в бавачка на кърмаче? Помисли, моля те, защото аз нямам никакво желание.

- А за какво имаш желание?

- Не зная точно. Но това със сигурност не го желая. Искам просто да мога се прибера у дома, да взема една вана и нищо повече.

- Но това е много важно за него.

- Мислех си, че сме намерили добър вариант. През ден вече ми идва малко в повече. Не искайте повече от мен. Излишно е. Разбери, че все пак имам нужда от няколко спокойни вечери седмично. Сама знаеш колко важно е човек да разполага с известно пространство.

- В такъв случай бих могла да ги приемам у дома една или две вечери седмично. Не знам, какво ще кажеш?

- Смятам, че той няма да може да се справи и никак не му помагаме, ако го убеждаваме, че ще успее.

- Ще може да се справи, ако ние му помагаме.

Не казвам нищо. Лапвам сламката и отпивам от чашата джин-тоник.

Същата вечер крещя с все сила, викам за помощ и се боря като диво животно, а накрая Патрик се тръшва до мен, плувнал в пот, запъхтян, после скръства ръце и се усмихва срещу тавана, подсвирва и ми съобщава, че съм изиграла чудесно, страхотно ролята си - забелязвам, че носът му кърви - после се надига на лакът и ме поглежда с възхищение.

Венсан се справя с възложената задача, наема шлеп на кея срещу Голямата библиотека, намира английски диджей и преговаря с „Фло“, за да получи най-изгодни цени, всички в агенцията го ценят, той е услужлив, всеотдаен в работата и ние постепенно се убеждаваме, че присъствието му при нас придобива нов смисъл, макар да го бяхме наели само за да му помогнем - това се отнася преди всичко за мен, защото Ана поначало беше убедена във възможностите му. Разбира се, при него не всичко е наред. Проблемите му с Жози се задълбочават и вгорчават живота му. На връщане към къщи търпеливо слушам оплакванията му и се убеждавам, че двамата са далеч от някакво споразумение и нещата между тях още повече ще се влошат. От една страна, съм доволна, че Жози не отстъпва и че опасенията ми са преждевременни, но от друга, се тревожа, като гледам мрачното и упорито изражение на Венсан, озарено от зеленикавата светлина на таблото. Открай време се боя да не би да съм наследила нещо от баща ми, което да съм предала на моето дете.

- Кажи й, че искам да поговоря с нея - предлагам и в този момент завивам рязко, за да избегна един колоездач, който се движи на зигзаг по велосипедната алея.