Филипп Джиан: „Ох...“

- Как сте? - питам го. - Нали не скучаете?

Оказва се, че той е открил тук неколцина познати, и ме кани да се присъединя към тяхната компания. Отдалеч виждам за какви хора става дума - една непоносима французойка, която държи галерия в „Сохо“ -и веднага отклонявам предложението му под предлог, че спешно трябва да кажа нещо на Венсан по повод колата. За момент изглежда огорчен, но веднага след това се усмихва. В знак на благодарност тайно погалвам ръката му.

С удоволствие виждам стари познати - семейс тво, работило за нас върху портрети на артисти, довели са осемнайсетгодишната си дъщеря Алиет, за чието съществуване не съм подозирала, бременна в осмия месец, сияеща, лъчезарна, макар че, доколкото разбирам, бащата на детето я е зарязал - изпивам също така няколко чаши с автори на страхотен сценарий - слушам ги, без да разбирам нищо от думите им поради околния шум, смеховете, възгласите и музиката - минаваме заедно с Ана между ниските маси и спираме, за да разменим по някоя дума с гостите, времето минава неусетно, прекарвам на този шлеп чудесна вечер. Също както всички останали. Чувстваме се отлично на този неподвижен шлеп, край брега на реката, с изключение на моя син. Тъкмо в този момент той получава ужасно съобщение. Късно е и не разбирам защо тази жена не спи в един след полунощ, при положение че понякога съм я давала за пример, но явно тя намира за уместно да разстрелва Венсан с проклетите си есемеси.

„Не ме търси повече.“ Посланието е ясно. Връщам му телефона. Поглеждам го в очите, но той навежда глава.

- Ако разбере, че си се вкопчил в нея, с теб е свършено -предупреждавам го аз.

Сядам за малко до него, галя го по гърба, но нак рая се оттеглям, защото разбирам, че нищо повече не може да се направи.

По-късно, докато си мисля, че е в тоалетната - от изчезването на Жози може да му е призляло - той ми се обажда, за да ми съобщи, че е на пост пред нейния вход и че би искал да задържи колата.

- Няма начин да не се появи - казва ми. - И в този момент аз ще бъда тук.

- Чуй ме, Венсан, не зная, може и да си прав. Във всеки случай нощите са студени, гледай да не настинеш. И все пак един ден ще трябва да ми обясниш защо сам си търсиш подобни усложнения.

- Ха-ха.

- Говоря сериозно.

Един час по-късно празникът все още е в разгара си, но на мен вече ми се иска да си ходя, а по нетърпеливия поглед на Патрик разбирам, че и той мисли същото - бързам, но не мога да си тръгна без предупреждение, не мога да си позволя подобна проява на неучтивост към пет-шест влиятелни гости, които двете с Ана трябва да глезим, за да не изгубим ценната им подкрепа - но всяко нещо си има цена, нали?

Това бавене изнервя Патрик, който вече е седнал зад волана, когато излизам - Ришар ме задържа цели десет минути, докато му опиша последните перипетии от историята, а той да ми обясни, че цял час е убеждавал Венсан да запази спокойствие и да изчака Жози да се обади, защото вече е наясно, че тя не е лесен характер и никак няма да хареса прибягването до силови методи.

- Не се бавих дълго, нали? - питам Патрик, а той потегля, без да ми отговори.

Поредното хлапе, мисля си, макар че физическата разлика е очевидна.

Взирам се в неговия профил, в устните му. „Пат рик, да не би и вие да имате труден характер?“

Доста съм си пийнала, но не до такава степен, че да започна да се заяждам, защото не съм забравила обещанието, което му дадох на тръгване, и този спомен е достатъчен да пробуди у мен познатото тъмно желание. С някой друг би било лесно да разменя някоя ласка или целувка, за да уредя нещата, но Патрик е особен случай. Не мога да направя нищо за него, ако не разполагаме със съответния мизансцен.

В момента не искам да мисля за това. Толкова се срамувам, че понякога се събуждам запъхтяна и мозъкът ми буквално блокира, когато се запитам за възможния приемлив изход от тази история, в която здравата съм хлътнала. В гърдите ми се надига въздишка, но успявам да я сподавя. Ще ми се това да е нещо като болест, от която съм се заразила, микроб, проникнал в мен, защото не съм си измила ръцете, вирус, срещу който не съм имала имунитет, но съм прекалено неубедителна и не успявам да преодолея тревогата си.

- Все пак ме зарязахте - обажда се най-сетне той, докато минаваме покрай зловещите празни сгради на „Самаритен“.

- Нищо подобно - възразявам. - Все пак имам... задължения, работа, нали разбирате? А освен това не ставаше въпрос за вас, а за онази жена, галеристката от „Сохо“, аз, представете си, я познавам и не я понасям, отбягвам я, не видяхте ли, че всеки момент щеше да пръсне по шевовете пембения си костюм.