Филипп Джиан - „Ох...“

- Не мога да отделя никакви пари, Венсан. Опитвам се да осигуря старините си. Нямам желание един ден да ме издържаш ти. Никога няма да приема да работиш заради мен. Да ти бъда в тежест.

- Добре, мамо, разбрах. Само че, мамка му, поне ми стани поръчител.

- Трябва да престанеш да се сещаш за мен само когато ще ми искаш нещо.

Чувам го как удря слушалката в някакъв предмет. От малък си е сприхав. В това отношение прилича досущ на баща си.

- Мамка му, поне кажи „да“ или „не“.

- Престани с това „мамка му“. Що за изрази използваш?

Уреждаме среща с хазаина. Икономическата несигурност и стагнацията са достигнали такова равнище, че дори обикновена сделка като наемането на жилище се превръща в панаир на взаимното недоверие, съпроводен със задължително показване на семейна книжка, лична карта, справка за годишните доходи, всевъзможни удостоверения, фотокопия, клетвени декларации, застраховки, документи, заверки, свидетелства за религиозна принадлежност като предпазна мярка, която да успокои наемодателя с оглед хаоса, който би могъл да настъпи в бъдеще. Питам дали това е шега, но се оказва, че не е.

Когато приключваме, Венсан предлага да се почерпим и двамата влизаме в един бар. Той си поръчва хавайска бира, а аз чаша бяло вино от Южна Африка. Чукваме се за здравето на новия наемател на тристаен апартамент от шейсет и пет квадратни метра, с южно изложение и малък балкон, за който аз станах поръчител.

- Венсан, надявам се, че разбираш какво означава това. Налага се да поемеш отговорност. Ако откажеш да платиш наема, ще трябва да го направя аз, а имай предвид, че не бих могла да издържа дълго. Разчитам, че ме слушаш, защото това не е игра. Тревожа се не само за вас, но и за мен, и за баба ти, чийто наем, както знаеш, също плащам аз. Времената са такива, че собствениците са изключително нервни и няма да получиш никаква отсрочка. За нула време могат да ти блокират сметката, да предприемат съдебно преследване, чиито разходи ще поемеш ти, без колебание да изпратят съдебни изпълнители, да те унижат и още какво ли не. Не забравяй, че хората, които спекулират с цените на ориза или житото, са кръвопийци и за тях ти си дребна плячка.

Той ме поглежда с усмивка, сякаш иска да ми каже: „Аз вече съм друг човек, но ти не го виждаш“.

Ще ми се да му вярвам. Ще ми се да го прегърна и да го разцелувам, но все пак решавам да изчакам.

Предстои ми заседание в офиса с петнайсетина участници. От няколко месеца тези ежеседмични заседания протичат в напрегната атмосфера, защото след края на отпуските сценаристите все още не могат да влязат в крак. Досега не са ми предложили нищо оригинално или поне донякъде вълнуващо, а посърналите им физиономии - след пороя комплименти, с който ги обливам, и престореното ми преклонение пред техния талант - честно казано, ме отвращават.

Десетина от тях са мъже. Дали той не е сред тях? Може би съм била прекалено рязка в оценката си за него, без да си дам сметка, защото всичко прочетено се слива в паметта ми в един отчайващо сив поток. Оглеждам ги, но не откривам нищо. Не долавям нито един поглед, за който бих могла да реша, че принадлежи на мъжа, безцеремонно упражнил насилие над мен. Допреди малко бях сигурна, че дори ако е с качулка, непременно ще доловя присъствието му, че тялото ми само ще започне да трепери и цялата ще настръхна. Сега вече не съм толкова уверена.

Когато всички стават и си тръгват, аз ги съпровождам и се смесвам с тях, като гледам да ги докосна, използвайки, че коридорът е доста тесен, промърморвам извинения при случайното съприкосновение, но не чувствам нищо, не различавам позната миризма на тяло, на парфюм, дискретно ги доближавам един по един, насърчавайки ги следващата седмица да дадат най-доброто от себе си, ако искат да запазят работата си, чувствам, че приемат думите ми съвсем сериозно, но от друга страна, не долавям нищо, никакъв знак.

Накрая все пак споделям с Ришар сполетялото ме ужасно премеждие.

Той пребледнява, става и отива да си налее едно питие.

- Смяташ ли, че съм доста тясна? - питам го.

Той въздъхва дълбоко, сяда до мен и клати глава. После хваща ръката ми и я задържа в своята, без да каже нищо.

Ако някога е имало мъж, към когото да съм изпитвала дълбоки чувства, то това е Ришар. Впрочем затова и се омъжих за него. Дори днес в някои дребни жестове, като например когато вземе ръката ми в своята или ми отправи разтревожен поглед, сред океана от всички несъвместимости между нас изплуват онези островчета на взаимна топлота, на чисто очакване, които ми припомнят колко близки сме били двамата в продължение на години.