Филипп Джиан - „Ох...“

- Не се бави. Само това мога да ти кажа: не се бави.

- Виж какво, кракът ми никога няма да стъпи в затвора. Изобщо да не разчита, че ще му отида на свиждане. Започва да се заличава от паметта ми и ми се ще, ако е възможно, съвсем да изчезне.

- Как можеш да говориш такива неща? Това са ужасни думи.

- Я престани, ако обичаш! Имай милост. Този демон съсипа живота ни. или не смяташ така?

- Не всичко беше толкова лошо, не всичко у него е черно. Сама знаеш, че не си права. Все пак би мог ла да го съжалиш.

- Да го съжаля ли? Мамо, я ме погледни. Изобщо не ми е жал за него. Нито за миг. Надявам се да приключи живота си там, където няма да отида да го видя. Забрави.

Тя въобще не подозира, че го виждам насън. По-точно виждам само силуета му, тъмносин, защото е потънал в сумрак. Главата и раменете му се очертават ясно, но не мога да разбера дали е с гръб, или с лице към мен, дали ме гледа, или не. Сякаш е седнал. Не ми казва нищо. Чака. А когато се събудя, картината остава запечатана в ума ми, тази негова сянка.

Неволно се сещам, че би могло да има връзка между нападението, на което станах жертва, и деянието на баща ми. Аз и мама си задаваме този въпрос всеки път когато преживеем някакво изпитание, защото то ни припомня какво претърпяхме навремето, колко пъти сме били заплювани и бити само защото бяхме негова съпруга и дъщеря. Изведнъж загубихме всички връзки, всички съседи, всички приятели. Все едно бяхме жигосани върху челата.

След като минахме през анонимните обаждания по телефона, обидите посред нощ, неприличните писма, преобърнатите кофи за смет пред вратата, надписите по стените, блъскането в пощата, униженията в магазините, строшените стъкла, вече нищо не би могло да ме учуди. Кой би могъл да каже, че всичко е забравено, че все още някой, скрит в ъгъла, не замисля поредния удар? Как бих могла да съм сигурна, че сполетялото ме е случайност?

Същата вечер получавам съобщение: „Доста си тясна като за жена на твоята възраст. Но нищо“. Известно време не мога да дойда на себе си. Дъхът ми пресеква. Прочитам съобщението два-три пъти, после изписвам: „Кой сте вие?“. Отговор няма.

Сутринта и част от следобеда прекарвам в четене на сценарии. До бюрото ми има цяла купчина. Мис ля си, че може в тях да попадна на някаква следа, някой млад автор, когото съм отхвърлила и сега ми има зъб.

По пътя се отбих в оръжеен магазин и купих няколко защитни спрея с лютив пипер, който се пръска в очите. Малкият флакон е много практичен и е за многократна употреба. Често прибягвах до такъв, когато бях по-млада. Имах бързи реакции, бях много ловка и не се боях да използвам обществен транспорт. С годините придобих опит, можех да се браня, тичах доста бързо, можех да обиколя квартала за по-малко от две минути. Днес обаче не е така. Приключих с това, но за щастие, вече не ми се налага да бягам. Дори бих могла да пропуша отново, без това да направи впечатление някому.

Късно следобед прекратявам досадното четене.

Няма нищо по-ужасно от чувството, че глупаво си губил времето си след прочитането на някой пос редствен ръкопис. Точно такова творение в този момент прелита през цялата стая и се приземява в огромния двесталитров кош, който се мъдри в кабинета ми единствено с тази цел. Понякога усещането за пропиляно време става болезнено. Понякога написаното е толкова слабо, че направо ти се плаче. Към седем вечерта се сещам за мъжа, който ме изнасили точно в този момент преди две денонощия. Използвал бе, че се занимавам с Марти, за да блъсне вратата и да се вмъкне у дома, както дявол изскача от кутия.

После изведнъж си давам сметка, че сигурно ме е наблюдавал. Изчаквал е сгоден момент. Следил ме е. За миг замръзвам, слисана.

Влизам в кабинета, проверявам пощата, изчитам съобщенията, провеждам няколко телефонни разговора, давам някои указания. Ана идва да поговорим, а накрая ми казва:

- Трябва да ти призная, че днес изглеждаш доста странно.

Преструвам се на учудена.

- Нищо подобно. Напротив. Я погледни какъв чудесен ден, как грее слънцето.

Ана се усмихва. Тя е може би идеалният човек, с когото да споделя, ако реша да го направя. Толкова отдавна се познаваме. Въпреки това нещо ме възпира. Може би връзката ми с нейния съпруг?

Минавам през кабинета на моята гинеколожка. Непременно трябва да се прегледам. Обажда се Венсан, за да ме попита дали ще приема да му стана поръчител за наема. Известно време запазвам мълчание.

- Венсан, ти беше груб с мен.

- Знам, мамка му! Прощавай, знам това.