Филипп Джиан: „Ох...“

Инак денят е толкова светъл и прекрасен, тъй далеч от всякаква сянка на заплаха. Трудно ми е да повярвам, че подобно нещо ми се е стоварило на главата от ослепително синьото небе, в толкова хубаво време. Банята е обляна от слънцето, дочувам далечните подвиквания на децата, които играят навън, хоризонтът е безметежен, пеят птички, скачат катерички...

Чувствам се чудесно. Ваната ми действа благотворно. Притварям очи. Минава известно време и без да твърдя, че всичко е отминало, все пак окончателно идвам на себе си. Мигрената ми се разминава. Обаждам се да поръчам за вечеря суши.

Преживяла съм доста неприятни моменти с мъже, които сама съм избрала.

Събирам едрите парчета от вазата и минавам с прахосмукачката там, където бях паднала - от мисълта, че само преди няколко часа съм лежала на това място, сърцето ми се разтуптява и настроението ми отново се разваля. Тъкмо се каня да си налея една чашка, когато получавам съобщение от майка ми Ирен. Тя е на седемдесет и пет години и от месец нито съм се виждала, нито съм се чувала с нея. Твърди, че ме сънувала, че съм я викала на помощ, при положение че и през ум не ми е минавало да й се обадя.

Венсан, изглежда, не хваща вяра на моя разказ. „Велосипедът ти е в чудесно състояние - заявява ми той. - Наистина е доста странно.“ Гледам го известно време, после свивам рамене. Жози се изчервява от смущение. Венсан преди малко я хвана за китката и я накара да престане да си взема фъстъци. Наддала е най-малко двайсет килограма.

Никак не си подхождат с Венсан. Ришар, който изобщо не е в течение, ме увери, че момичета като нея често ги бивало в леглото - какво означава да я бива в леглото? В момента тя търси тристаен апартамент с площ поне сто квадратни метра в квартала, който си е харесала, но наемът на подобно жилище там е най-малко три хиляди евро.

„Кандидатствах за работа в „Макдоналдс“ - съобщава ми той. - Да видим какво ще излезе.“ Насърчавам го в това отношение, а защо не и за нещо по-престижно? За издръжката на бременна жена са нужни пари. „Имай го предвид“ - напомних му, преди още да ме е запознал с нея. „Не съм искал мнението ти - озъби ми се той. - Твоето мнение изобщо не ме интересува.“

Така се държи с мен, откакто напуснах баща му. Ришар е чудесен актьор. А Венсан е най-добрата му публика. На ставане от масата той отново ме изглежда с подозрение: „Какво ти става? Какво не е наред?“. Същата мисъл не ме е напуснала по време на вечерята. През цялото време се питам дали съм била избрана случайно, или ме преследва някой, когото познавам. Историите им за наеми, за детска стая изобщо не ме интересуват, но все пак се възхищавам на начина, по който се опитват да превърнат техния проблем в мой проблем. Взирам се в него и се опитвам да си представя изражението му, ако му опиша какво ме сполетя този следобед. Ала подобно нещо е извън възможностите ми.

Изобщо не мога да предвидя реакциите на моя син.

- Да не си се била?!

- Венсан, какви ги говориш? - прихвам. - Аз да се бия?!

- Да не си се счепкала с някого?

- Я престани, не говори глупости. Нямам навик да „се счепквам“ с когото и да било.

Ставам и отивам при Жози на верандата. Вечерта е хубава и макар да е хладно, тя си вее с ръка. Последните седмици са най-тежки. За нищо на света не бих минала отново през подобно изпитание. Съгласих се да ми срежат корема, за да сложа край на мъчението. Венсан е в течение. Никога не съм се опитвала да разкрасявам този епизод. Държах той да знае това. И никога да не го забравя. Навремето майка ми описа по същия начин моето раждане и все пак оцелях.

Двете с Жози се взираме в осеяното със звезди черно небе. Поглеждам я крадешком. Били сме заедно не повече от пет-шест пъти и почти нищо не знам за нея. Не мога да кажа, че ми е антипатична. Като познавам моя син, направо я съжалявам, но от друга страна, тя притежава някаква хладна упоритост и смятам, че стига да иска, ще успее да се справи. Усещам нейната твърдост и скритата у нея сила.

- Значи, през декември - казвам й аз. - Наближава.

- Той е прав - отвръща ми. - Наистина не сте на себе си.

- Нищо подобно - възразявам. - Наред съм. Той просто не ме познава.

Изпращам ги и затварям след тях. Обикалям дол ния етаж със сатър в ръка, за да проверя вратите и прозорците. После се заключвам в спалнята. Започва да се зазорява, а аз не съм мигнала. Утрото е синьо, разкошно. Отивам да се видя с мама. Във всекидневната заварвам атлетичен младеж, но инак съвсем обикновен на вид.

Питам се дали моят нападател от предишната вечер е изглеждал така -помня единствено качулката на главата с дупки за очите и дори не бих могла да кажа каква беше на цвят - синя или червена. Дали прилича на този самодоволен тип, който успява да ми намигне, докато майка ми го изпраща.