Филипп Джиан: „Ох...“

- Мамо, кажи ми колко плащаш на такива. Тъжна работа! -възкликвам. - Така и няма да се промениш. Защо не си избереш някой интелектуалец, писател... Знам ли? Предполагам, че на твоите години не се нуждаеш непременно от подобни жребци.

- Няма да ме накараш да се чувствам виновна. Изобщо не ме е срам от моя сексуален живот. А ти си една никаквица. Баща ти беше напълно прав.

- Мамо, престани. Не ми говори за него. Добре е там, където е сега.

- Какви ги говориш, дъще?! Баща ти изобщо не е добре там, където е.

Та той е на път да полудее.

- Той си е луд. Поговори с неговия психиатър и ще се убедиш.

Предлага ми закуска. Струва ми се, че пак си е правила пластична операция, откакто я видях пос ледния път. Най-малкото си е слагала ботокс. Все ми е едно. Напълно промени начина си на живот, откакто нейният съпруг - който, за нещастие, е и мой баща - се озова в затвора. Известно време запазваше приличие, но след това съвсем му пусна края. През последните години харчи луди пари за пластична хирургия. На моменти, в зависимост от осветлението, видът й откровено ме плаши.

- Отлично. Кажи ми сега какво искаш.

- Какво искам ли? Мамо, че нали ти ме повика.

Известно време ме гледа, без да реагира.

После се навежда към мен и казва:

- Помисли, преди да ми отговориш. Не бързай. Добре помисли. Какво ще кажеш, ако се омъжа отново? Добре помисли.

- Просто ще те убия. Няма какво много да му мисля.

Тя едва-едва поклаща глава, кръстосва крака и пали цигара.

- Винаги си мечтала за някаква стерилна версия на света - обажда се накрая. - Открай време се боиш от всичко мрачно и анормално.

- Ще те убия и толкова. Изобщо не ме интересува какви ги говориш. После да не кажеш, че не съм те предупредила.

До този момент затварях очи. Вярно, че винаги съм се чудила на сексуалната й ненаситност и никога не съм я одобрявала. Нещо повече, отвращаваше ме, но бях решила в това отношение да проявя търпимост и широта на възгледите. Бях се примирила, че за нея това е средство да се справи с положението, и нямах желание да научавам подробности. Дотук добре. Ала след като нещата започваха да придобиват по-сериозна насока и рискувахме да стъпим на хлъзгава почва с този неин брак, явно трябваше да се намеся. Кого ли смяташе да ощастливи този път? С кого ли се е запознала? Кой е този Ралф - няма ли си фамилия - чиято сянка се е надвесила над нас?

Изключих онзи адвокат, който твърдеше, че е луд по нея и че не е срещал по-страстна жена. Изключих и директора на агенция, пред когото разкрих що за хора сме и накрая го разубедих. Впрочем никой от двамата не й бе правил предложение.

Не смятам, че трябва да приема нещо толкова гротескно. Та тя е на седемдесет и пет години. Сватба, цветя, меден месец... Прилича на някоя от онези стари и ужасни актриси с изпъната кожа на лицето, напомпани със силикон гърди - пет хиляди евро на чифт - блеснали очи и изкуствен загар.

- Ще ми се да знам кой ще плаща занапред моя наем - въздъхва най-сетне тя. - Много бих искала да ми кажеш.

- Аз, разбира се. Както досега, нали?

Тя се усмихва, но ясно виждам смущението й.

- Каква егоистка си, Мишел. Ужас!

Мажа с масло филийките, изскочили от тостера. Цял месец не съм я виждала, а вече ми се ще да се махна.

- Имам чувството, че нещо става с теб - обажда се тя.

Замалко да й отвърна, че подобна вероятност винаги е налице.

Слагам върху филията конфитюр от малини. Нарочно я мажа дебело. Няма начин да не си изцапа пръстите. Подавам й я. Тя се колебае. Хлябът сякаш е покрит със съсирена кръв. Гледа го известно време и накрая казва:

- Мисля си, че не му остава много време, Мишел. Реших, че трябва да го знаеш. На баща ти не му остава много.

- Толкова по-добре. Повече няма какво да кажа.

- Все си такава груба, знаеш ли? Не прави нещо, за което после ще съжаляваш цял живот.

- За какво да съжалявам? Да не си се побъркала?

- Той отдавна си плати. В затвора е от трийсет години. Много време мина.

- Не бих казала. Не смятам, че е минало много време. Как можеш да твърдиш подобно нещо? Минало било много време? Така ли смяташ? Искаш ли да ти припомня?

Просълзявам се, все едно съм лапнала лъжица силна горчица.

- Нямам намерение да му ходя на свиждане, мамо. Нямам никакво намерение. Не си прави илюзии в това отношение. За мен той отдавна е мъртъв.

Тя ми отправя изпълнен с упрек поглед, сетне се обръща към прозореца.

- Дори не зная дали може да ме познае. Но иска да види теб.

- Нима? Мен какво ме засяга? Какво общо имам аз? И откога стана негов говорител?