Филипп Джиан - „Ох...“

От друга страна, се мразим. Е, поне той ме мрази. Смята, че изцяло по моя вина не може да продаде своите сценарии и че е принуден да работи за отвратителни телевизионни сериали, излъчвани по второразредни канали. Според него никога не съм го подкрепяла, не съм си мръднала пръста за него, не използвам връзките си, от самото начало не съм проявила дори капка добронамереност и така нататък. Да се чуди човек как още съм жива. И пропастта между нас става още по-дълбока.

Самата аз не съм способна да напиша сценарий, не притежавам такава дарба, но от друга страна, мога да различа всичко добро, което мине през ръцете ми. В това отношение съм се доказала, спечелила съм си име и ако Ана Ванжерлов не ми беше приятелка, отдавна да съм се продала на китайците с техните ловци на таланти. А Ришар досега не можа да напише нито един читав сценарий и аз най-добре от всички знам това. Може би прекалено добре.

- Не бих казал, че си тясна - обажда се най-сетне той. - Но пък не бих могъл да твърдя обратното. Доколкото мога да съдя, по-скоро си по средата...

Думите му завършват с многоточие, но нямам никакво желание да спя с него, особено сега. От време на време си позволяваме подобни забежки, но те са рядко изключение. След двайсет години съвместен живот взаимното желание не се случва всеки ден.

Поглеждам го и свивам рамене. Понякога да вземат ръката ти не е достатъчно - този мъж има още много да се учи.

Взира се в мен със свити устни.

- Не съм заразна, ако това си мислиш - кискам се.

Сега вече ми се иска да си върви. Свечерява се, залезът обагря листака.

- Можеше да свърши и много по-зле. Не съм нито осакатена, нито обезобразена.

- Във всеки случай не разбирам начина, по който приемаш случилото се.

- Нима? И според теб как би трябвало да го приема? Да не предпочиташ да ме слушаш как стена? Или искаш да започна лечение, иглотерапия, сеанси при психотерапевт?

Околността е потънала в тишина, светлината на залеза е тъй плътна. Каквото и да ни се случи, светът си остава все така прекрасен. Затова чувстваме по-силно ужаса, който ни сполетява. Преди да се разделим, Ришар не плешивееше, но от две години насам косата му бързо пада. Виждам как нежнорозовата кожа на темето му лъсва, когато се навежда да целуне пръстите на ръката ми.

- Виж какво, Ришар, ако искаш да ме питаш нещо, направи го сега и ме остави, защото съм изморена.

Излизам на верандата в прегръдката на здрача. Заобиколена съм от съседи, прозорците им греят, алеята е обляна в светлина, в градините почти няма сенки, но аз не рискувам и оставам нащрек. Това е до болка познато състояние, което в началото почти не ме напускаше, но по-късно постепенно отслабна, а след като смених жилището си, отчасти се отърсих от него. Постоянно да се озърташ, готова да отбиеш нападението, а после да побегнеш с все сила в опит да се отървеш от евентуалните преследвачи. Всичко това ми е известно.

Минали са само четири дни. Паля цигара. Сега вече виждам по-ясно какво точно се е случило. Отидох да отворя вратата, защото чух Марти да мяука зад къщата и се запитах защо този глупав котарак не идва, но се сетих, че вероятно мъжът го е държал, за да ме накара да изляза - а аз тъкмо това и направих, оставих ръкописа, който четях, и отидох да видя какво става.

От чисто сексуална гледна точка не съм запазила почти никакъв спомен от нападението. Бях толкова напрегната - напрегната, все едно се опитвах да избягна наведнъж всички посегателства над мен от страна на баща ми - че напълно изключих и така и не усетих самия акт. Затова не бях в състояние да кажа по какъв начин е реагирало тялото ми и как да се избавя от негодуванието и яростта, които ме задушаваха.

Нямах нито разкъсвания, нито натъртвания. Кожата е раздразнена, но това бързо ще мине. Рядко правя анален секс и затова имах леко кървене, но не беше сериозно. Почти нищо друго. Нямам никакъв зрителен спомен. Съдържанието на съобщението, подигравателният му тон и презрителното отношение ме навеждат на мисълта, че това е наказание, със сигурност свързано с работата ми или с миналите деяния на баща ми, от страна на някой, който ме познава.

Като се изключи бузата ми, за която е достатъчен малко фон дьо тен, имам отвратителни синини над лактите и по китките, където ме е стискал като в клещи, за да ме притисне към пода, но ги прикривам с дълги ръкави. Това е всичко. И слава богу. Поне не се налага, както при други пострадали, да диря обяснение за подуто око, счупен зъб, патерица или дори далеч по-лоши неща; поне разполагам с възможност сама да реша какво да предприема по-нататък, ако изобщо реша да предприема нещо, не се чувствам една от безбройните изнасилени жени, нямам желание да приемам съдбата им, да стана част от тяхната общност. Нямам намерение да напускам работа, да се разсейвам, а напротив, да съсредоточа върху нея цялата си енергия. Не съм получила даром длъжността, която изпълнявам сега, но от друга страна, съзнавам колко съм уязвима, предвид вълната от съкращения - никой не е в безопасност, моментно отпускане и губиш всичко - така че положението е ясно.