Филипп Джиан - „Ох...“

Мама се обажда и отново започва да ми досажда по повод баща ми. Смята, че мога да отида да го видя около Коледа, като твърди, че това ще са последните моменти, когато е все още на себе си. Затварям, без да кажа нищо.

Прибирам се у дома и веднага заключвам. Проверявам всички врати и прозорци. Качвам се в спалнята. Марти скача от леглото, протяга се и се прозява. За вкъщи избрах спрея „Гардиън Ейнджъл“ с обезвреждащ газ, който изстрелва шест милилитра активно вещество със скорост сто и осемдесет километра в час.

Разделих се с Ришар, преди той да е научил за връзката ми с Робер Ванжерлов, защото не исках да го наранявам излишно. Никога не съм имала намерение да го оскърбявам. Бездруго ме е срам, че спя с мъжа на Ана, която беше и си остава моята най-добра приятелка. Ала инак щях да умра от скука, инак ми идваше да се обеся и ето че един ден се появява Робер Ванжерлов, съвсем обикновен мъж, малодушен, прозрачен, с донякъде глупава усмивка, но вие си казвате „Защо не?“, колебаете се, разпадате се на безброй клетки нерешителност и накрая започвате връзка: бял мъж, с коремче, любезен, но невзрачен, от когото не знаете как да се отървете, да не говорим, че като любовник е пълна нула. И нищо повече.

Той ми се обажда:

- В края на седмицата Ана ще отсъства. Дали не бихме...

Прекъсвам го.

- Робер, в момента никак не съм настроена.

- Така ли? Защо? Ще бъда тук няколко дни.

- Зная, Робер. Нищо не мога да направя.

- Дори с презерватив ли?

- Да, съжалявам. Как мина пътуването? Продаде ли много обувки?

- Италианците са на път да ни изместят от пазара. Давам си най-много една-две години.

- По принцип тук ли ще си за празниците? За себе си не мога да кажа със сигурност. Още не съм решила.

- За празниците трудно ще мога да се откача.

- Зная, че при теб винаги е било така по празниците, но няма значение. Наясно съм с твоето положение. Знаеш, че не съм от жените, които създават проблеми.

Затварям.

Същинско чудо е, че все още никой не е разбрал за нас двамата. Веднъж по време на разговор Ана ми призна, че си е избрала мъж с посредствена външност, за да й е мирна главата. Оставих думите й без коментар.

Бих искала да си останем приятели с него, дори ако скъсаме, но откровено казано, не ми се вярва да стане така. Познавам го прекалено добре, в леглото не преживях с него кой знае какво, но не вярвам да ме приеме просто като приятелка. Такова е впечатлението ми. Ришар така и не можа да се сближи с него. „Мамка му, как въобще е успял да я съблазни?“ Същия въпрос задава всеки път когато сме били на вечеря заедно с тях и той напразно се е опитвал да флиртува с нея. „О, това е истинска загадка, Ришар. Сам знаеш, че никой не може да обясни защо двама души се събират? Виж самите нас. Пълна мистерия, нали?“

Това се случи преди две години. Месец по-късно се разделихме и аз успях да си отдъхна. Най-после сама. Свободна. Избавена от съпруг, чиито пристъпи на лошо настроение бяха станали непоносими, избавена от син, за когото не знаех с какво всъщност запълва времето си, а що се отнася до Робер, не се чувствах дотам обвързана, че да имам желание да скъсаме.

Какво откритие. Днес, от дистанцията на времето, мога да кажа, че самотата е най-прекрасният дар на този свят, единственото възможно убежище.

Трябвало е да се разделим много по-рано, а не да изчакваме. Всеки от нас поред правеше сцени на другия. Показахме се откъм най-лошата страна, разкрихме един на друг колко долни, дребнави, отвратителни, нищожни, объркани и капризни можем да бъдем в зависимост от ситуацията, а в замяна не спечелихме нищо - може би дори загубихме от самоуважението си, както твърди той, и смятам, че е прав.

Да скъсаш с някого, се иска много повече смелост, отколкото обикновено си представят хората - освен ако не си от онези зомбита с пръснати черепи или от малоумниците, които се срещат от време на време. Всяка сутрин се събуждах и не можех да събера смелост, а към края стенех почти непрекъснато. Доста време ни трябваше. Три дни, три дълги дни и три дълги нощи, за да се отскубнем един от друг и да поделим мебелите, снимките, филмите, документите и сервизите.

Вярно е, че имаше и викове, и строшени предмети. Ришар го прие много зле и твърдеше, че съм избрала възможно най-лошия момент да го зарежа. Точно така се изрази. Тъкмо сега защитавал някакъв свой проект - според него бил проектът на живота му, който щял да го изстреля до върховете, особено ако Леонардо приемел ролята - а аз съм го занимавала с моите глупости и съм му забивала нож в гърба. Точно така се изрази.