Филипп Джиан - „Ох...“

Когато отивам при Ана, гневът ми все още не е минал.

- Живяхме в пъкъла заради него, сама знаеш, а мама решава, че трябва да заличи миналото просто така, като с вълшебна пръчица. Не мога да повярвам, че е истина? Да не би да сънувам? Не смяташ ли, че тази старица е на път да се побърка?

Ана ми подава кутийка с дъвки. Вземам си една. Дъвченето ме успокоява. Дълбоко в себе си мечтая да затворя мама. Може и заедно с него, щом толкова й се иска. Бай, бай, мамо! Тук пътищата ни се разделят. Мечтая за този момент. Срам ме е от подобни мисли, но все пак мечтая това да се случи.

Разпуснатият живот, който води и който изобщо не се връзва с ролята на самарянка пред баща ми, ме вбесява. Не би трябвало да прекалява в това отношение. Греши, ако си въобразява, че ще ме накара да отида на това последно свиждане. Надценява силите си.

Навремето, когато арестуваха баща ми, моят приятел, в когото бях лудо влюбена, ми се изплю в лицето. Не знам какво друго би могло до такава степен да разбие сърцето ми.

Привечер се прибирам у дома. Вече слизам от колата само ако държа в ръка спрея, а теглото и размерите на армейското фенерче, което нося, би трябвало да ми дадат надмощие над евентуалния нападател, поне според оръжейника, който с усмивка удари няколко пъти с него по дланта си, докато ми го предлагаше. Без да се мая, изминавам заднешком петдесетината метра от гаража до входната врата. Съседът отсреща ми махва приятелски, а после с жест ме пита дали всичко е наред. Енергично кимам с глава.

Малко по-надолу на улицата, недалеч от къщи, е паркирана кола с тъмен цвят, наполовина скрита зад оцелелите листа на дърветата. Виждам я там втора вечер. Вчера все още не бях набрала достатъчно смелост и се колебаех. Тази вечер съм готова. Преди малко, когато тя спря, тъкмо се мръкваше, а аз бях до прозореца и плакнех ориза. Надигнах се, за да я разгледам по-добре.

Прекалено тъмно е, за да видя дали има някой вът ре. Дори не мога да различа каква марка е, лунната светлина едва си пробива път през облачната пелена, но аз знам, че той е там, на волана, че мислите му са насочени към мен и неистово се опитват да ме достигнат.

Спокойна съм. Съсредоточена и напрегната. Не се боя. Няколко пъти съм имала случай да установя, че страхът изчезва, когато няма повече къде да отстъпваш, а тази вечер съм тъкмо в такова положение. Изпълнена съм с решителност. Чакам го. Нека дойде. Седнала съм в полумрака и дебна кога ще се появи. Готова съм да го посрещна. Ще го напръскам с газ и ще го накарам да си плати. Едва десет часът е, но през ноември по това време обикновено навън няма жива душа. Пътят пред него е открит.

Внезапно трепвам от изумление, виждам светлинната на запалката от таблото. „Това е някаква шега!“, възкликвам вътрешно и не вярвам на очите си.

В единайсет той пали трета цигара. Едва се сдържам да не изръмжа от яд. Вече не мога да се владея. Забравяйки всякаква предпазливост и указания за безопасност, решавам сама да отида при него, след като той не идва при мен. Открехвам вратата и приклекнала, се промъквам навън, хапейки устни. Обикалям къщата, за да му мина в гръб - затаила дъх, с разтреперани нозе, стиснати челюсти, въоръжена с фенерчето, лютивия спрей и неудържимото желание да приключа веднъж завинаги.

За спомен от него са ми останали едва доловимо парене и няколко почти незабележими синини, но важно е не физическото усещане - в случая отново притежавам опит от няколко според мен далеч по-сериозни премеждия, затова се ограничавам само до проникването -важно е онова, което чувствам в съзнанието си, фактът, че ме е обладал насила, и в този момент именно тази мисъл ми дава сили.

Трябва да взема пример от него и да се възползвам от изненадата. Все още бях в шок, когато той ме просна на пода, сърцето ми бе замряло, а той разкъса бикините ми и преди да разбера какво става, вече проникваше в мен и ме обладаваше.

Поемам дълбоко дъх. Съсредоточавам се. Колебая се дали да не се върна обратно, мълчаливо хапя устни, но в този момент ръката с фенерчето сякаш сама замахва и страничното стъкло се разлетява на парчета.

Чувам вик, но вече съм протегнала ръка и пръскам със спрея във вътрешността на купето - за секунда съм на прага едва ли не на оргазъм, изпразвам целия спрей срещу сгърчената на седалката фигура и едва тогава разпознавам клетия Ришар, който е на път да припадне, но все пак успява да отвори вратата откъм мястото на пътника и се просва, стенейки, на асфалта.

Забравила съм, че Ришар все пак е мъжът, загрижен за моята сигурност, въпреки изострените ни отношения, и съжалявам, че съм го засегнала по повод работата му, макар че бях длъжна да го направя. Очите му изглеждат ужасно: зачервени, подпухнали, кървясали. Откарвам го до неговия апартамент, защото очевидно не е в състояние да шофира.