Филипп Джиан - „Ох...“

Прекарах тежка нощ, припомняйки си събитията от изминалия ден, размишлявайки върху факта, че Ришар е срещнал друга жена, и особено за завръщането на Робер, за това, колко нелепа двойка са Венсан и Жози, за отвратителните ми отношения с мама, на всичкото отгоре ме измъчват страховити картини при мисълта за моя нападател. Ужасна, убийствена нощ, през която дори шепата хапчета не ми донесоха облекчение. В резултат много ми се ще денят ми да не започва със среща с моя счетоводител, който ми съобщава, че времената са тежки, че възстановяването на Европа е несигурно, а бъдещето мрачно. И това не е всичко. Едва успявам да глътна един аспирин и Робер се промъква в моя кабинет и затваря вратата след себе си - предпазливо, с пръст върху устните.

- Прощавай, Робер, но...

Каня се да му обясня, че съм претрупана с работа и че ми пречи, но той мигом се хвърля върху мен и долепя устни до моите. Макар като любовник да се справя добре, трябва да призная, че подобни влажни целувки никак не са по вкуса ми, нито начинът, по който пъха език в устата ми като някой смотан младеж. Тъкмо успявам да се откъсна от устните му и той дръпва ципа на панталона си, като заявява, че мога да го галя.

- В такъв случай поне застани над коша за отпадъци - казвам му аз.

Малко преди обяд успявам да отдъхна за момент след изнурителната среща с програмния директор на кабелен телевизионен канал, който само преди месец все още е бил на работа в „Л’Ореал“ и е убеден, че Лудия Макс е документален филм за психиатрична клиника, за да отида на разузнаване в „Егзагон“.

Оказва се, че аз и Елен Закарян работим в една и съща сграда, през два етажа, че тя е възхитителна брюнетка с живи очи, която работи в приемната, и че всъщност вече съм я виждала в асансьора. Смятам, че имам основание за тревога. Приближавам се до нея, протягам ръка над матовия плот на бюрото, усмихвам се широко, стараейки се да си придам безгрижен вид, и казвам:

- Аз съм бившата съпруга на Ришар.

- О, много ми е приятно, колко се радвам - отвръща тя и стиска сърдечно ръката ми.

- Непременно трябва да се видим тези дни - продължавам. - Така поне няма да се налага Ришар да ни запознава.

- Ами да. Разбира се. Когато желаете.

- Тогава, да речем, другата седмица. Ще уредя подробностите с Ришар. Не се грижете за нищо.

Слизам пеша, защото не ми се ще тя да ме гледа, докато чакам асансьора. Токчетата ми тракат нервно по бетонните стъпала на аварийното стълбище. За мен това си е чисто отстъпление.

Нека си призная: тя е поне с петнайсет години по-млада от мен и за мой ужас точно толкова прив лекателна, колкото си я представях.

Докато майка ми не се съгласяваше да се преместим в друго жилище, двете минахме през всички подигравки и унижения, които би могъл да си представи човек. Бях навършила двайсет години - баща ми се намираше в затвора от пет години и бе получил прозвището Чудовището от Аквитания, след като бе убил седемдесет деца в един ваканционен лагер на брега на океана - когато срещнах Ришар, който бе не само мой покровител през младежките ми години, единствен мой спътник, като се изключи Ирен, но и мъжът, който промени живота ми, спаси двете с майка ми от всяка гледна точка, и сега се страхувам, че с всичко това изведнъж ще бъде свършено.

За пръв път в живота си истински се боя да не загубя Ришар и поемам удара с цялото си същество. Ана ме прегръща за момент, целува ме по челото и поръчва два сандвича „Крок мосю“, две салати със зехтин от Абруцо и минерална вода.

Отиваме на кино, а след това тя ме придружава до дома и в последния момент й скимва да изпуши една цигара отпред, преди да си тръгне. Вдигаме яки и пушим, без да сваляме ръкавиците. Казвам й, че само благодарение на нея вечерта е минала приятно.

- Чудесно - отвръща ми тя. - Ще трябва да ми се реваншираш.

Вдигам очи, взирам се в обсипаното със звезди небе и казвам:

- Ана, бях изнасилена. Случи се преди две седмици.

Продължавам да гледам небето в очакване на нейния отговор, но тя не реагира, сякаш е умряла или ненадейно е оглушала, а може би изобщо не ме слуша.

- Чу ли ме?

Усещам как стиска ръката ми над лакътя. После обръща към мен бледото си, със застинали черти лице. Прегръща ме. Дълго стоим така, неподвижни. Потънали в смъртно мълчание. С изпразнени от всякаква мисъл глави. Чувствам дъха й до шията си.

Влизаме вътре. Тя захвърля мантото си на канапето. Запалвам камината. Накрая тя си поема дъх и ме пита как се чувствам. Наясно е. Разбира се, че е наясно. Упреква ме, че толкова дълго съм чакала, преди да споделя с нея, а аз се опитвам да обясня колебанието си и първоначалното намерение да премълча и да зачеркна тази история от паметта си.