Филипп Джиан - „Ох...“

- Виж какво, нещата не са толкова прости. Не пострадах особено, все пак не попаднах на някой Патрик Бейтман. Спокойно можех да стисна очи и да не казвам на никого. Струваше ми се, че това е най-лесното решение. просто не знаех какво да правя.

- Как можа да скриеш от мен подобно нещо?

- След Ришар ти си първият човек, с когото споделям.

- Значи, си казала на Ришар, а на мен не. Хайде, обясни ми защо!

Сядам до нея и двете гледаме как огънят се разгаря, как пламъците се издигат с фучене в камината. С времето все повече започвам да съжалявам, че отстъпих пред настояванията на Робер и продължих ме нашата връзка. Мисля си за цената, която ще трябва да платя, ако един ден Ана ни разкрие, и треперя редом с нея. Мисля си колко съм подла, колко виновна се чувствам пред самата себе си и наистина се разтрепервам, така че тя започва да ме гали по гърба, повтаряйки, че всичко ще бъде наред, а аз май съм на път да избухна в сълзи.

Ана ми разказа, че съм крещяла непрекъснато от момента, когато ме приеха в родилното рано сут ринта, до вечерта, когато най-сетне родих - облек чих тялото си след един последен, ужасен напън от непоносимото същество, което до този момент го бе обитавало, ден и нощ, притискало бе пикочния му мехур, изостряло бе глада му и го бе лишавало от обичайната цигара.

Тя била в съседната стая и току-що изгубила детето си, така че моите крясъци са щели да я побър кат, но накрая се надигнала от леглото и дошла да ми прави компания. Стенанията ми станаха по-редки и двете прекарахме заедно няколко часа. Призна ми, че понесла по-леко преживяната от нея драма благодарение на детето, което щях да родя като обезщетение за загубата на нейното.

Тази сутрин Жози забелязала кръв по бикините си и двамата с Венсан веднага се отправили към болницата. Отивам при тях, като им нося купени от бюфета кроасани и кафе. Тя се радва на присъствието ми, а за мен е важно, че не ме приема като враг, така ще мога да следя ситуацията, защото Венсан изобщо не се справя.

- Ако се случи сега, раждането ще е преждевременно - обяснява ми Венсан.

- Венсан, майка ти все пак може да брои - срязва го Жози.

Не е необходимо кой знае колко, за да стане ясно каква атмосфера цари в една двойка, проста забележка, понякога само поглед, премълчаване и всичко е казано. В този момент една сестра отвежда Жози и когато Венсан заявява, че е решил да приз нае детето, първата ми мисъл е -защо трябва да се раждат на този свят подобни тъпаци? Обещала съм пред себе си да не се меся в техния живот, но повече не мога да се сдържам.

- Случва ли ти се понякога да разсъждаваш? Даваш ли си сметка какъв ангажимент поемаш? Та това е затвор, Венсан, ти сам се пъхаш в затвор, погледни ме в очите, синко, погледни истината в очите. Чуваш ли ме, това е клетка. Това са окови. С една дума, затвор.

Махвам с ръка, преди той да отвори уста, за да ми отговори - вече ме е стрелнал с поглед, после пребледнява, на челото му започва да пулсира вена, аз съм най-лошото нещо, което някога го е сполетявало в живота.

Връщат Жози на носилка и тя ни съобщава, че ще роди до един час. Улавям погледа на Венсан, преди да я е последвал, и установявам, че това е погледът на изплашено дете, което аз нямам намерение да утешавам. Убедена съм, че няма да издържат дълго време заедно. Животът в този град предполага известен минимум средства, с които те очевидно не разполагат, и всичко ще приключи много бързо. Просто животът им по-нататък ще бъде малко по-сложен от преди, малко по-труден за разбиране, но връщане назад няма да има, стореното е сторено.

Не бих искала да съм на мястото на Жози. Прилошава ми само от мисълта какво й предстои. Когато чувам някои жени да се хвалят, че са преживели раждането като оргазъм, ми идва да им се изсмея в лицето. Човек рядко може да чуе по-голяма идиот щина - все едно слушам някоя дъртачка, останка от едно време, с изпържен от слънцето и от дрогата мозък. Умрях хиляда пъти. Това ми се случи, докато раждах Венсан. Минах през хиляда смърти, а не през хиляда наслади. Нека бъдем сериозни. Да не се боим да казваме истината.

Денят е ясен, студен и светъл. Въздухът мирише приятно. Използвам случая, за да се разходя из града - без да се отклонявам от оживените улици. Изпращам съобщение на Венсан, за да го попитам дали не се нуждае от нещо, но по лаконичния отговор разбирам, че все още ми е сърдит.

Следобед му звъня още няколко пъти, но той не ми отговаря. Следва продължителна работна среща с двама автори на сериал, които преживяват всяко съкращение, всяка поправка, всяка бележка с червен молив като лична обида, като удар под кръс та, като посегателство над техния гений - единият дори си позволява да тупне с юмрук по бюрото, след което излиза в коридора, като трясва вратата. Когато се връща, вече е по-спокоен и продължаваме нататък до следващия проблем, който не след дълго изниква.