Филипп Джиан - „Ох...“

Когато приключвам с тях едва на свечеряване, настроението им е отвратително. Изумена съм колко раздуто е тяхното его, колко уверени са в собствените си способности, при положение че само на моменти имат сполучливи попадения, а през останалото време са отчайващо посредствени. Разделяме се на паркинга, като се поздравяваме с половин уста, и ми се струва, че различавам в странната усмивка на единия от тях - трийсетинагодишен, с ъгловато лице и русолява кълчищена коса -жестоко презрение, и си мисля, че тъкмо такъв ще да е бил онзи тип, някой, когото съм засегнала, чиято работа съм критикувала, чиято интелигентност, превъзходство и качества са били поставени под съмнение. Още повече от страна на жена. Мръква се. Никак не би ми се искало да се озова насаме с него насред нивята.

Венсан най-после се обажда от телефонна кабина - явно минутите му са свършили - докато съм нас ред задръстване близо до Лувъра -площад „Конкорд“ е океан от червени светлини, носени от бавно, тайнствено течение.

- Мамо, момче е! - крещи той възбудено в слушалката.

- Чудесно, Венсан... Само че не е твое момче. Не забравяй това.

- Страшно съм щастлив, мамо. Страшно щастлив.

Задъхан е, сякаш скача с въже.

- Нали ме чу, Венсан?

- Какво? Не, какво каза?

- Казах, че всъщност детето не е твое. Нищо повече. Колко тежи?

От другата страна настъпва ледено мълчание.

- И чие е, ако не е мое? - сопва се той със съвсем различен тон.

Усещам приближаването на бурята, сигурна съм, но нищо не мога да направя.

- Да не би да е твое? - просъсква накрая. - Чие е, да не би да е на папата?

- На баща си, предполагам. А ти не си негов баща, Венсан.

Вече знам какво прави: удря слушалката по стената или по нещо друго. Жест на ярост. Не за пръв път ми излиза с този номер. Доверил ми е, че в такива моменти желанието му е да строши не точно телефона.

- Венсан - казах му веднъж аз, - очаквам с нетърпение момента, когато най-сетне ще ме удариш.

После пихме за здравето на двама ни, защото тази вечер бяхме в добро настроение и можехме да се надсмиваме на себе си без задни мисли.

Не скрих от това момче през какъв ад съм минала, докато го родя, но така и не му признах каква безумна любов изпитвам към него и че без съмнение продължавам да го обичам с цялото си сърце. Венсан си е мой син, но с времето чувствата поизблед няват. Например не ми беше приятно да го кърмя, но след това с какво щастие ме дари, с какво удов летворение - това ново, неподозирано чувство - с каква радост, че съм майка - до момента, когато в живота му се появиха първите момичета.

Венсан, детето, което със зачеването си ме спаси от душевното крушение, подготвено ми от моя баща, детето, благодарение на което самата аз се родих отново, онова малко чудо, тъй различно от днешния груб и непоследователен младеж, който се кани да става баща на дете, което не е негово, след като преди това се ожени за майка му. Вероятността подобна история да приключи добре е едно на хиляда и ако аз не му кажа това, кой друг би го направил?

Със сигурност не Ришар, който, изглежда, в момента си има други приоритети - признавам, не съм толкова безразлична, колкото би ми се искало, по отношение на новия му живот, за който той дори не е

благоволил да ми съобщи. Ох, зная, че не е длъжен да го прави, но все пак двайсет години сме живели заедно, двайсет години съм спала с него, хранили сме се един срещу друг на масата, делили сме банята, колата, компютрите, с една дума, не зная, наистина не зная дали ми дължи нещо, не зная дали заслужавам да бъда държана в течение на неговите планове, не зная дали за него струвам повече от кучешко лайно, но все пак от време на време си задавам този въпрос. Със сигурност не той, който все по-често заставаше на страната на сина си, докато отношенията между нас се влошаваха, а сценариите, които пишеше, постоянно бяха отхвърляни.

Все пак му се обаждам, за да поговорим, и той ми казва:

- В болницата съм.

Кръвта нахлува в главата ми и замалко да блъсна колата пред мен, но той добавя:

- Излязох да изпуша една цигара. Венсан не иска да разговаря с теб.

Съзнавам, че не би трябвало да съм тук, а там, присъствието на Ришар ме кара да се чувствам виновна.

- Искаше ми се да знам дали си готов да помогнеш. Използвай случая и поговори с него, убеди го, че не бива така лекомислено да обвързва живота си. Ало? Чуваш ли ме?

- Струва ми се, че няма подходящ начин човек да обвърже живота си.

- Но неговият е възможно най-неподходящ. Той все още нищо не знае. Не виждаш ли, че е просто един хлапак? Не казвам, че тя е лошо момиче, не го упреквам за неговия избор, но все пак е твърде рано, нали, не си ли съгласен с мен? Не виждаш ли в какво се впускат с главата напред? Питам се дали ти остава време да ги наблюдаваш, ако имаш време, разбира се. Прощавай, но с чиста съвест си задавам този въпрос.