Филипп Джиан - „Ох...“

В живота му има жена. Случката ми дава възможност да установя това. Колата, чието стъкло строших, е нейна.

Не бих казала, че ревнувам. Двамата с Ришар сме разделени от близо три години и самата аз му пробутах няколко жени, за да направя развода колкото се може по-малко болезнен за него. Не ревнувам, но в същото време не съм и съвсем безразлична. В тези среди жените са много, светът на киното ги привлича и някои си въобразяват, че си струва връзката със сценарист, постигнал известен успех и с нелоша външност. От друга страна, не ми се искаше те да бъдат особено интелигентни, способни да го изядат с кокалите или да започнат да кроят коварни планове. Отнасях се с подозрение към жените с големи гърди, а също и към онези, които бяха чели Шъруд Андерсън и Вирджиния Улф, защото биха го глътнали на една хапка.

Елен Закарян. Откривам името на жената, докато подписвам протокола за щетите.

- Тя ми е приятелка, а не моя приятелка - брани се той.

- Не ми трябват подробности.

Подписвам протокола и го оставям в жабката, докато той ме гледа с просълзени, възпалени очи. Жал ми е за него и му се усмихвам. Качвам се, колкото да изчакам да дойде таксито. Той взема книжни салфетки и си прави компрес със студена вода, а през това време аз се оглеждам наоколо и макар нито един предмет да не издава женско присъствие, усещам, че в този апартамент живее жена или поне прекарва тук известно време. Стигам дори по-далеч и предполагам, че си е отишла само преди няколко часа.

Научавам повече от Венсан, който охотно говори за новата приятелка на баща си. Прави се на учуден. Нима не съм в течение? Как е възможно? Само преди пет минути беше облечен с жълта риза, морскосин панталон и червена шапка с емблемата на „Макдоналдс“, гледах го от тротоара как бърше масите, събира табли, сякаш се разхожда сред развалини, но в един момент ми стана неудобно и извърнах глава. Свеж полъх на вятъра изпълва улицата като невидим пламък.

Идвам от среща с писател, който след кратък размисъл се съгласи да напише сценарий по свой роман. Интересен човек, когото решавам да държа под око.

Ако се вярва на Венсан, имали връзка от няколко седмици. Била много по-млада от мен. „Чудно защо досега не ти е споменал за нея.“

Чудно и в същото време напълно естествено - поне за сина ми, разбира се.

Делят ни два етажа. Елен Закарян работи на трийсет и втория, в издателство „Егзагон“. „АВ Продюксион“ е на трийсетия. Венсан смята, че бих ме могли да се възползваме от съседството, за да обядваме заедно, но предложението му ме разсмива.

Как е Жози? Била добре. Станала огромна. Наддала трийсет килограма, ако не и повече. Едва се движела и повечето време лежала пред телевизора. Докосвам ръката му и го питам уверен ли е в себе си. Той ме поглежда презрително и ме отблъсва - неблагодарник, когото съм носила в утробата си и съм го създала такъв, какъвто е, направила съм го от нищото!

Донякъде съм недоволна, че съм била държана в неведение, още повече че ми идва някак неочаквано. Смущава ме мисълта, че Ришар е способен да започ не живота си отначало.

Ох, до края на деня ще бъда в лошо настроение. Обаждам се на Ана, но отклонявам поканата й, след като научавам, че Робер се е завърнал - за да не се издадем пред нея, редовно прибягваме до този номер, който според него „придава пикантност“ на нашата връзка, но сега при мисълта за нашето вероломство направо ми прилошава.

Нощта настъпва и аз се опитвам да поработя или да гледам някой филм, но се отказвам, тъй като не мога да се съсредоточа. Излизам навън да изпуша една цигара, но оставам близо до вратата с флакона „Гардиън Ейнджъл“ в ръка. Вече е декември и за пръв път времето не е хладно, а студено, нощта е непрогледна, небето без нито едно облаче, тънкият лунен сърп прилича на стоманена нишка и не хвърля никаква светлина. Късно е. Потъналата в мрак и тишина околност сякаш излъчва заплаха. И все пак тази заплаха някак привлича, държи ме нащрек, наелектризира ме вътрешно. Всъщност мисля, че съм луда, че искам той да е някъде тук, да дебне в тъмнината, да изскочи и двамата да се счепкаме, да премеря силите си с него, да го преборя с ритници, с юмруци, със зъби, да го оскубя и да го завържа гол под прозореца. Господи, как е възможно да ми минават такива безумни мисли?

Ако бях благоразумна жена, бих престанала да плащам наема на мама и да я настаня у дома. Моят счетоводител, мъж с отблъскваща външност и лукав поглед, но добър съветник, ме приканва да планирам внимателно бъдещето и именно той ми прави предложение относно наема на Ирен. Ако бях благоразумна жена, непременно щях да го послушам, ала в случая разумът не играе никаква роля просто защото чувствам, че няма да имам достатъчно сили да живея заедно с нея - нито склонност, нито търпение, нито желание. Пок лащам глава. Съзнавам, че занапред нищо няма да бъде лесно, че охолните години са останали в миналото, че окончателно сме изяли най-вкусните мръвки, че е време да играем на сигурно, да намалим разходите, да спестяваме и прочее, но понякога си струва да умреш, вместо да живееш наполовина, в състояние на постоянна лудост и раздразнение. Отговарям му, че ще помисля.