Филипп Джиан - „Ох...“

От Коледа до Нова година офисите ни са затворени и аз посвещавам тези няколко дни на печалната задача да организирам погребението на мама и да подредя вещите й.

Да загубиш майка си по време на празниците, е особено неприятно, защото погребалните агенции работят на половин обороти и към болката се прибавя странното усещане за нереалност, за спряло време, за застиналост, което прави загубата на онази, която ви е носила в утробата си, още по-тревожеща и непонятна.

Ралф обещава да се изнесе преди края на януари. Това е доста далеч, но не казвам нищо, разбирам, че не може да намери ново жилище от днес за утре, и се съгласявам - уговаряме се за дните през седмицата, когато ще идвам, за да го притеснявам възможно най-малко, докато подреждам нещата на Ирен и ги опаковам в кашони.

Оглеждам набързо апартамента, като му обяснявам, че бих искала да съм наясно колко работа ми предстои при изнасянето на мебелите. Осведомявам го също така за подробностите около погребението, ако той реши да присъства.

Последните ми думи очевидно са го подразнили. Как съм могла да си представя дори за момент, че няма да дойде на погребението на Ирен? Чувствал се дълбоко засегнат. „Просто исках да ви кажа, Ралф, че формално не сте длъжен, но от само себе си се разбира, че сте добре дошли.“

Откривам у него сприхавост, която не съм очаквала. Ришар споделя, че това ни най-малко не го учудва, защото усетил тази склонност у него още при първата им среща.

- Тази негова крива усмивка веднага го издаде. Досадник и половина.

- Прав си. Но помисли, че до неотдавна той е спал с нея. Това все пак има значение. Той не е някой далечен братовчед. Държал я е в прегръдките си, целувал я е, притискал се е до тялото й. В известен смисъл това е доста плашещо.

- Кое е плашещо?

- Кое е плашещо ли? Ами не знам, интимните им отношения, познавал я е съвсем отблизо, освен това разликата във възрастта... И знаеш ли кое е най-ужасното? Тя искаше две неща. Да се омъжи отново, а аз бях против. Изобщо не исках да я чуя. Това първо. Второто се отнасяше до баща ми, тя искаше да му отида на свиждане поне още веднъж, преди да е станало твърде късно и той окончателно да се побърка. А аз отказах. Как смяташ? Равносметката е доста неприятна, нали? Мисля си, че Ралф е последният човек, който й е доставил удоволствие, а и дори да не е той, при всички случаи не съм аз и сега ме е срам, толкова ми е тъжно.

Минаваме покрай изложените надгробни паметници, разглеждаме ковчезите. От другата страна на пътя има фирма за продажба на каравани, чиито избелели знаменца плющят на фона на сивото небе. Ришар ме е хванал под ръка. Надявам се Елен скоро да установи, че нещата между мен и него не са толкова ясни, и че рано или късно, това ще я накара да се разбунтува. И не се съмнявайте, че отново всички погледи ще бъдат обърнати към мен, моето поведение ще стане обект на критики. Сякаш го принуждавам да направи каквото и да било, сякаш го карам да ми прави компания. Смятам, че самият той знае какво прави. А ако не знае, аз първа бих съжалявала.

При всички случаи съм доволна, че той е с мен, защото всичко в главата ми се върти и не съм в състояние да избера, да реша на кой модел да се спра, каква да бъде тапицерията на ковчега, и моля Ришар да се заеме с това, да се спре на най-доброто, а аз излизам да се разведря и дори да изпуша една цигара.

Погребението е определено за четвъртък. Небето е млечнобяло, във въздуха се реят снежинки, плъзгат се по лакираната лъскава повърхност на ковчега. Ришар и Венсан са от двете ми страни, чувствам, че са готови при нужда веднага да ме подкрепят, няма да се наложи да използвам поставения недалеч стол, в случай че краката не ме държат, зная, че съм в сигурни ръце.

Не мога да издържа до края, нямам достатъчно смелост. Не искам да присъствам на спускането на ковчега, но нямам желание да нарушавам церемонията, правя им знак, че всичко е наред, че не се нуждая от никого, и се отправям към изхода. Правя няколко крачки и припадам.

Когато идвам отново на себе си, се оказвам на една пейка, малко по-нататък, която са освободили, за да ме положат на нея. Изобщо не съм учудена. За мен това е страшен шок. Човекът от охраната на гробищния парк има опит и ми предлага да взема бучка захар - от началото на седмицата аз съм третата, която припада. Изправям се. Успокоявам близките, които са се надвесили над мен. Изглежда, съм бледа като платно. Да, сигурно, но сега съм добре. Изпитанието, през което минавам, е твърде мъчително. Ето какво се случва, когато човек надценява силите си, мисля си аз. Реалността винаги ви поставя на място.