Филипп Джиан - „Ох...“

- Нищо не пречи да поканим Патрик и жена му - предлагам. - Какво ще кажеш? Тъкмо ще внесат малко свежа кръв. Освен това са мили.

- Той не е мил. Работи в банка.

- Да, зная. Но да речем, че използвам жокер. Нека се опитаме да направим вечерта по-весела, доколкото е възможно. Трябва ни малко разнообразие.

Той взема ръцете ми и ги разтрива, но отлично знае, че никога няма да му простя плесницата, така че всички негови жестове на внимание към мен - когато ме гали по гърба, прегръща ме или масажира глезените ми - вече са съпроводени с въздишка. Преди известно време ми каза: „Три години, Мишел, три години, дали не бихме могли...“. А аз го прекъснах: „В никакъв случай, Ришар. Не си въобразявай. За нещастие, не всичко може да бъде забравено. Дори да исках, не бих могла. Нищо не може да се направи, Ришар, трябва да свикнем с тази мисъл“.

Истински се ужасявам от моментите, когато по повод някой спомен или чаша питие ненадейно се разчувстваме до оглупяване и едва ли не до сълзи. До оглупяване, защото положението с нищо не може да се подобри. От негова страна той няма никаква възможност да заличи петното - в това отношение напомня баща ми с неговата обреченост, защото стореното завинаги го беляза и го лиши от всякаква възможност за изкупление.

От друга страна, напоследък той се чувства много по-добре, много по-леко понася отговорността за окончателното ни скъсване, когато ме удари - когато ме зашлеви с все сила - примирява се, че ме е загубил завинаги след връзката с Елен, уверена съм, че няма да умре от мъка, че това момиче му действа като същински антидепресант.

Дръпвам ръцете си, слънцето е все така ярко. Откакто спи с нея, оплакванията му не са толкова сърцераздирателни. Освен това изглежда освежен, във форма, виждам го по усмихнатото му лице - отдавна бях забравила усмивката му - по търпението, което проявява. Чувствам се потисната. Това момиче взема от него най-доброто. Поръчвам си водка. Запалвам цигара.

Ришар чете менюто и прави предложения, а аз кимам, защото едва го слушам. Откакто Ирен е в болницата, съм изгубила апетит. Дори на моменти ми се повдига. Надявам се да не съм бременна. Шегувам се. Как бих могла да бъда? Като изключим изнасилването, от известно време сексуалният ми живот е печален като пустинен пейзаж, така че очевидно не това е причината.

Мама починала по време на нощната меса. Бях ме станали от масата, отворили бяхме подаръците и отпивахме от чашите шампанско „Боленже“. Обстановката е приятна, задушевна. Навън, въпреки падналия сняг, времето е меко и някои излизат да изпушат по една цигара. Отначало се боях да не би Ана и Жози да се сдърпат, но Ана бързо изпи няколко чаши и така се развесели, че дори отиде да погали по бузата Едуар-бебе, който спеше в прегръдките на майка си. Небето е обсипано със звезди. Ребека, жената на Патрик, дребничка, червенокоса, с ъгловато лице, възкликва, че звездите са разкошни. Тогава той ни съобщава, че тя е била кръстена само преди няколко месеца по нейно настояване, след като преживяла мистично видение по време на посещение на катедралата в Бове, и сега моли, ако това не ни пречи, да гледа по телевизията част от нощната меса. „Няма проблеми, вървете, само намалете звука“, съгласявам се аз. Именно в този момент телефонът започва да вибрира в джоба ми.

Отначало не чувам нищо, само далечно пращене. Ставам и се отправям към входната врата, като моля човека отсреща да повтори, защото връзката е лоша. Излизам. Казвам: „Да? Ало?“, и тогава ми съобщават, че тя е починала. Не зная какво да отговоря. Само възкликвам: „А?“. затварям и веднага блокирам обажданията. Треперя.

За момент се колебая дали да се обадя в болницата, за да се уверя, че добре съм разбрала. Сядам на един плетен фотьойл, който тя ни подари, когато двамата с Ришар се нанесохме в тази къща. Той стене под тежестта ми и на мен ми се иска да стена, но оставам безмълвна. Стисвам облегалките и изчаквам земята да престане да трепери.

Най-сетне земетресението спира, аз цялата съм потна, слепоочията ми са покрити със ситни капчици. Луната грее над клоните на дърветата, в далечината се вижда сиянието на Париж. Пред мен един таралеж прекосява градината. Дочувам зад гърба си гласове. Обръщам се и виждам Ана и Венсан да пушат от едната страна на входа, а от другата са Патрик и Робер, който си е намерил събеседник, комуто да изложи познанията си в областта на пурите.

Всичко е на мястото си, всичко е спокойно. Никой не е забелязал каквото и да било. Опитвам се да овладея дишането си, да успокоя сърцето си.